— Обичаят, сър, е тези, които разбират положението, да поемат контрола върху него, а онези, на които не им е ясно, да гледат и се учат или просто да не се бъркат.
Слабото лице на мъжа от Компанията видимо се изчерви.
— Изглежда сме принудени да понасяме това отношение — временно. Имаме нужда от транспорт до мястото, където е сега границата. „Норвегия“ е на разположение.
Тя пое рязко въздух и изправи рамене.
— Не, сър, не сте принудени, защото „Норвегия“ не е на разположение на цивилни пътници и аз не взимам такива. Колкото до границата, тя е там, където се намира в момента Флотата, и никой, освен нейните кораби, не знае къде е това. Тук няма граници. Наемете товарен кораб.
В залата се възцари мъртво мълчание.
— Не ми е приятно, капитане, да използвам термина „военно положение“.
Сигни се изсмя леко.
— Ако вие, като хора на Компанията, искате да се разходите по фронта, изкушавам се да ви взема. Навярно ще ви е полезно. Може би ще успеете да разширите кръгозора на Майката Земя; вероятно бихме получили още няколко кораба.
— Не сте в положение, в което може да поставяте искания, и ние не ги приемаме. Не сме дошли тук, за да видим само това, което решат да ни покажат. Ще огледаме всичко, капитане, независимо дали сте съгласна или не.
Тя постави ръце на хълбоците и ги изгледа.
— Името ви, сър.
— Сигъст Ейръс, от Съвета за сигурност, втори секретар.
— Втори секретар. Добре, ще видим какво място ще можем да ви отделим. Единственият разрешен багаж е раница. Разбирате го. Никакви излишни неща. Ще пътувате за там, накъдето отива „Норвегия“. Не приемам заповеди от друг, освен от Мазиан.
— Капитане — обади се друг, — съвсем сериозно имаме нужда от сътрудничеството ви.
— Ще получите това, което преценя за нужно, и нищо повече.
Настъпи тишина, приглушено мърморене из редиците. Лицето на Ейръс се изчерви още повече, той чувстваше все по-силно и по-силно застрашено крехкото си достойнство, а това инстинктивно я дразнеше.
— Вие сте част от Компанията, капитане, и получавате заплатата си от нея. Нима сте го забравили?
— Трети капитан на Флотата, господин втори секретар, което е военен ранг, а вашият не е. Но ако възнамерявате да дойдете, бъдете готови след час.
— Не, капитане — отсече решително Ейръс. — Ще приемем предложението ви за товарен кораб. Такъв ни транспортира от Сол до тук. Търгарите ще отидат там, за където са наети.
— В рамките на разумното, не се съмнявам. — Добре. Проблемът бе отстранен. Погледна зад гърба на Ейръс, към Анджело Константин. — Изпълних задачата си тук. Тръгвам си. Всички съобщения ще бъдат препратени.
— Капитане.
Кметът на станцията напусна мястото си и се приближи към нея, като протегна ръка — необичайна любезност и още по-странна, ако се има предвид какво им бе сторила, стоварвайки им бежанците. Сигни пое здравата десница, посрещна неспокойния поглед. Познаваха се, но слабо; бяха се срещали през изминалите години. Анджело Константин бе шесто поколение задпределец, а младият мъж, който бе дошъл да помага долу на дока, бе седмо. Родът Константин бе построил Пел; в него имаше учени и миньори, строители и хора на властта. Тя чувстваше, че нещо я свързва с този човек и останалите като него, въпреки всичките им други различия. Такъв човек оглавяваше и Флотата, най-добрият от тях.
— Късмет — пожела им тя, обърна се и излезе, отвеждайки Дей и войниците със себе си.
Върна се по пътя, по който бе дошла, от самото начало на И-зоната до познатата обстановка на „Норвегия“, сред приятели, където законите бяха каквито тя ги определяше и нещата — такива, каквито ги познаваше. Трябваше да се уредят някои последни подробности, да се направят последни подаръци на станцията — доклади, препоръки, собствените й виждания за сигурността.
После приведе „Норвегия“ в готовност, прозвуча сирената и Пел остана без военно присъствие за защита на станцията.
Сигни започна последователното изпълнение на редица действия, които си бе наумила и за които знаеше Граф, нейният заместник. Това не беше единствената евакуация в момента — станцията Пан-Париж бе под ръководството на капитан Крешов; Сънг от „Пасифик“ се бе насочил към Есперанс. И други конвои бяха на път към Пел и тя само бе предначертала схемата.
Вълната прииждаше. Други станции бяха загинали — извън обсега на военните, без възможност за спасение. Флотата евакуираше каквото можеше, принуждавайки Съюза да се бори за всяка стъпка. Но според личната й оценка бяха обречени и мнозина нямаше да се завърнат от предстоящата им маневра. Те бяха само остатъци от Флотата, изправени срещу широко разгърната сила, която разполагаше с неизчерпаем брой хора и снабдяване, със светове, каквито те нямаха.