Нейхарт остана замислен известно време.
— Ако тази работа се вкисне, Куен, вестта кой кораб е вдигнал глас за нея ще се разнесе надлъж и нашир. Ще си имаме неприятности.
— Знам го — рече тя. — Но продължавам да искам да го направя.
— Може да използвате комстанцията, ако желаете.
4
Пел: синият док, на борда на „Норвегия“: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.
Сигни се обърна, без да може да намери покой, и се натъкна на спящо тяло, на рамо, на неподвижна ръка. В полусъненото си объркване за момент не можа да си спомни кой беше това. Граф, реши тя накрая. Граф. Намести се удобно до него отново. Заедно бяха излезли в почивка. Задържа известно време очите си отворени, насочени към тъмната стена отсреща, към редицата шкафове, видими под звездната светлина на лампата отгоре — не й харесваха картините, които виждаше върху клепачите си, нито останалата в ноздрите й смрад на смъртта, която не можеше да измие.
Държаха Пел. „Атлантик“ и „Пасифик“ обикаляха самотно, патрулирайки заедно с всички ездачи на Флотата, така че можеха да си позволят да поспят. Искрено й се искаше „Норвегия“ да бе избрана за патрул. Горкият Дей Джанц беше поел командването на доковете и спеше в предния проход, ако изобщо можеше да заспи. Войниците й бяха пръснати из доковете, обзети от мрачно мисли и чувства. Равносметката от седемнайсет ранени и девет убити в бунта на И-зоната не подобри настроението им. Щяха да стоят на пост една смяна, после да почиват, и да продължават да се въртят така. За по-нататък Сигни не правеше планове. Корабите на Съюза щяха да дойдат, когато го сторят, и Флотата щеше да реагира, както го правеше при ситуации, в които шансовете й не бяха по-добри от сега — да стреля по достижимите цели и да си запазва свобода за други варианти на действие колкото се може по-дълго. Решението бе на Мазиан, не нейно.
Накрая склопи очи, застави се да поеме спокойно дъх. Граф се размърда до нея, притихна отново — приятелско присъствие в мрака.
5
Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.
— Тя спи — рече Лили.
Сатина пое дъх и обгърна с ръце коленете си. Бяха доставили удоволствие на Слънцето-неин-приятел. Сънуващата бе плакала от радост, когато бе чула новините, донесени от Синия зъб — че Константин-мъж и неговият приятел бяха в безопасност. Толкова, толкова страхопочитителна бе гледката на сълзите върху това спокойно лице. Сърцата на всички хайза бяха свити от болка, докато разберат, че сълзите са от радост. Такава топлота бе изпълнила тези тъмни и красиви очи, че всички се бяха прилижили да я видят. „Обичам ви — бе прошепнала Сънуващата. — Обичам ви всичките.“ После беше добавила: „Пазете го!“
Накрая се бе усмихнала и заспала.
— Блясък-на-слънце-през-облаци! — побутна Сатина Синия зъб и той, който през това време старателно се чистеше, напразно опитвайки да приведе в по-добър вид козината си от уважение към туй място, се обърна към нея. — Ти връща там, отива и държи очи върху този млад Константин-мъж. Хайза от Тамгоре са други, но ти си много бърз, много умен ловец от Тамдолу. Ти гледа него, идва и отива.
Синия зъб хвърли неуверен поглед към Стария и към Лили.
— Добре — съгласи се Лили. — Добри, силни ръце. Върви.
Той се изправи скромно като млад мъжкар, но другите му сториха път. Сатина го изгледа с гордост, че дори особените стари го оценяваха така. И наистина имаше защо — нейният приятел имаше доста трезв и здрав разум. Той докосна Стария, Лили, докосна нея, после тихо се отдалечи, напускайки събралите се.
А Сънуващата продължаваше да спи в безопасност, обградена от хайза, въпреки че за втори път хора се бяха били с хора и стабилният свят на Тамгоре се бе разлюлял като листо върху вълните на реката. Слънцето бдеше над нея и звездите все така светеха около тях.
ГЛАВА ШЕСТА
Тамдолу: 11.10.52 г., местен ден
Камионите се придвижваха бавно и тромаво през откритото пространство, напуснати, пропаднали куполи, празни кошари и най-вече сред мълчанието на компресорите, което разказваше историята на изоставянето. База номер едно. Първият от лагерите след основната база. Вратите на шлюзовете се люлееха свободно, без да са закрепени, под слабия вятър. Изморената колона поизостана, като всички оглеждаха този пейзаж на отчаянието. Емилио също го наблюдаваше с болка в сърцето — място, където с негова помощ бяха изградили база. Нямаше следа някой да е останал тук. Запита се докъде ли хората от лагера бяха стигнали надолу по пътя и как се чувстваха.