Не бяха в състояние да изминат дълъг път, независимо колко новините им бяха вдъхнали силата на страха. След леко изкачване нагоре по хълма и после спускане в горите и папратите всички започнаха да се задъхват, а някои, които бяха тръгнали сами, вече се налагаше да ги носят. А подир още малко самите хайза започнаха да намаляват ход. След известно време, когато броят на хората, които трябваше да пренасят, стана по-голям, отколкото можеха да се справят, тамдолците решиха да спрат и се излегнаха в папратите да спят.
— Намери прикритие, Скокливецо! — настоя Емилио. — Корабите ще ни видят, а това не е хубаво.
— Спи сега — рече Скокливеца, като се сви на кълбо и нищо повече не можеше да помръдне ни него, ни останалите.
Константин остана да го гледа безпомощно, после вдигна очи към целия склон на хълма, по който хора и хайза бяха налягали там, където бяха оставили вързопите си. Някои се бяха завили в одеялата си, други бяха твърде изморени, за да ги разопаковат. Самият той използва своето за възглавница, като легна върху това на Милико заедно с нея, притисна я до себе си под косите лъчи на слънцето през листата. Скокливеца се сгуши до тях, сложил ръка върху него. Емилио се остави да заспи и потъна в изморен, здрав сън.
Събуди се, разтърсван от Скокливеца, а Милико клечеше край него, подпряла ръце на коленете си. Лека мъгла бе навлажнила листата, денят вече преваляше, виждаха се облаци, от които заплашваше да завали дъжд.
— Емилио, смятам, че трябва да се събудиш. Мисля, че са дошли някои много важни хайза.
Той се претърколи на другата страна, подпря се на ръка и се изправи на колене, огледа през студената мъгла другите хора, които се надигаха навсякъде около него. Между дърветата се бяха появили някои Старите — трима хайза, чиито козини бяха доста побелели. Константин се изправи и им се поклони, което му се стори подходящо на тяхната земя и сред тяхната гора.
Скокливеца се поклони и подскочи, като изглеждаше по-сериозен, отколкото се държеше обичайно.
— Те не говори език на хора — рече Скокливеца. — Те казва идва заедно.
— Идваме — отвърна той. — Милико, разбуди всички.
Тя отиде да каже благи думи на онези, които все още спяха, и новината се понесе да обиколи всички надолу по хълма, по чийто склон уморени, леко намокрени хора се разсънваха и си събираха багажа. Пристигнаха още хайза. Гората изглеждаше като жива, изпълнена с тях, сякаш всеки ствол в нея криеше по някое кафяво тяло.
Старите се стопиха в сянката на гората. Скокливеца изчака, докато всички се приготвиха, после потегли. Емилио преметна през рамо навитото одеяло на Милико и тръгна след него.
При най-малкото накуцване на човек по пътя през влажните листа и капещи клони се появяваха хайза, готови да помогнат, хайза, които да ги хванат за ръка и да им бъбрят съчувствено, дори онези, които не разбираха човешка реч. След тях дойдоха други, крадци хайза, които носеха надуваемия купол, компресорите, генераторите, храната им и всичко останало, каквото бяха успели да свалят от камионите, независимо дали самите те успяваха да разберат полезността му или не, просто като кафява върволица от насекоми грабители.
Нощта ги застигна и през по-голямата част от нея продължиха да вървят, като почиваха, когато се налагаше, точейки се през гората — хайза ги насочваха, така че никой да не може да се изгуби, — и се сгушваха близо един до друг при спиранията, за да не усещат толкова силно студа.
А веднъж в небето се разнесе гръм, който нямаше нищо общо с дъжд.
— Кацат — се предаде вестта от човек на човек. Хайза не зададоха въпроси. Острият им слух може би го бе доловил още по-рано.
Пори се връщаше. Навярно бе Пори. Щяха да изследват известно време опустошената база и да изпратят сърдити съобщения до Мазиан. Щяха да поискат информация от сканера, да решат въз основа на нея какво да предприемат и да изчакат Мазиан да си каже думата — а всичкото изразходвано време бе в тяхна полза.
Почивка и ходене, почивка и ходене, а когато започнеха да прималяват, благите хайза веднага се появяваха на място да ги доскоснат, да ги потикнат, да ги придумат. Когато спираха, беше студено и влажно, макар така и да не заваля ни веднъж. Зарадваха се на утрото, на блясъка на първите лъчи, процеждащи се през дърветата, които тамдолците приветстваха с извиване на трели, бъбрене и подновено въодушевление.
Внезапно дърветата започнаха да оредяват и дневната светлина започна да става все по-ярка и по-ярка, излязоха на склона на хълм, който се спускаше към широка равнина. Далечният хоризонт се разгърна пред тях, когато стигнаха билото на малко възвишение. Хайза продължаваха напред, излизаха от гората и се спускаха в широката долина — в това убежище, даде си сметка Емилио, обхванат изведнъж от притеснение, в тази област, която хайза винаги бяха искали да остане тяхна, в която да не идват хора, широка открита площ, която да принадлежи единствено на тях, завинаги.