— Не бива — възпротиви се Константин, като се огледа за Скокливеца. Направи му умолителен жест, докато тамдолецът подскачаше весело край него. — Не, Скокливецо, не трябва да слизаме в тази гола равнина. Не трябва. Не можем, чуваш ли? Мъже-с-пушки, те ще дойдат с кораби и техните очи ще ни видят.
— Старите казват идва — заяви Скокливеца, без да спре нито за миг, сякаш това решаваше нещата без спор. Спускането вече бе започнало, всички хайза се изливаха като кафява вълна от гората, носейки със себе си хора и техния багаж, последвани от други — хора и тамдолци, насочили се към примамливата, огряна от слънцето, бледа равнина.
— Скокливецо! — Емилио спря, Милико застана до него. — Мъже-с-пушки ще ни намерят тук. Разбираш ли ме, Скокливецо?
— Аз разбира. Вижда нас всички, хайза, хора. Ние вижда тях също.
— Не можем да слезем там долу. Те ще ни убият, чуваш ли?
— Те казват идва.
Старите. Скокливеца му обърна гръб и продължи надолу по склона, извърна се отново, докато вървеше, и подкани Емилио и Милико.
Константин направи крачка, после още една, като осъзнаваше, че това бе лудост, като знаеше, че хайза вършеха нещата по свой начин, различен от човешкия. Тамдолците никога не бяха вдигали ръка срещу нашествениците в техния свят, бяха стояли, наблюдавали, това щяха да сторят и сега. Хората бяха поискали помощ от хайза и те им я бяха предложили по тяхния си начин.
— Ще поприказвам с тях — рече той на Милико. — Ще говоря с техните Стари, ще им обясня. Не можем да ги обидим, но те трябва да ни чуят… Скокливецо, Скокливецо, чакай!
Скокливеца обаче не спря, вървейки начело. Хайза продължаваха да се движат, като се спускаха по широкия тревист склон към равнината. В средата й, където изглежда течеше река, се забелязваше нещо като стърчаща нагоре скала и отъпкан кръг около нея, сянка, която Емилио най-накрая различи, че бе обръч от живи тела, събрали се около странния обект.
— Там сигурно са всички хайза по реката — каза Милико. — Това, изглежда, е някакво място за среща. Някакъв вид светилище.
— Мазиан няма да го уважи, нито пък Съюзът.
Привидя му се клане, унищожение, безпомощността на хайза пред нападението. Именно тамдолците, помисли си Константин, самите тамдолци със своя благ начин на действие бяха превърнали Пел в това, което бе. На времето хората на Земята се бяха ужасили, когато бе пристигнала новината за откриването на чужди живи същества. Още тогава бяха заговорили за закриване на колониите от страх да не се намерят и други. Но на Тамдолу никога не бе имало уплаха, никога тук, където хайза идваха с голи ръце да посрещнат хората и ги заразяваха с доверие.
— Трябва да ги убедим да се махнат оттам — обърна се той към Милико.
— Аз съм с теб — отвърна тя.
— Помага вас? — запита един тамдолец, докосвайки ръката на Милико.
Тя бе започнала да куца, облегнала се на Емилио. И двамата поклатиха глави и продължиха да вървят заедно, вече в самия край на потока, тъй като повечето от останалите бяха отминали напред, обзети от общата лудост, дори възрастните, носени на ръце от хайза.
От време на време през дългото спускане си почиваха, докато слънцето премина зенита, вървяха, почиваха, и пак вървяха, докато слънцето се изтърколи надолу по небосклона и засвети отвъд ниските обли възвишения. В маската на Константин се развали цилиндър, съсипан от влагата и горската плесен, лошо предзнаменование в очите на останалите. Той се задави от прекратеното подаване на въздух, затършува за друг цилиндър, задържа дъх, докато го смени, и си постави отново маската. Продължиха да вървят, вече по-бавно, през равнината.
В далечината се издигаше онзи неясен обект с форма на риба, на колона с неправилни очертания, надвиснал над море от тела на хайза — и не само на хайза. Там имаше и хора, които станаха от местата, където бяха седели, и се насочиха към групата да я посрещнат. Сред тях беше Ито от втора база заедно с нейните служители и работници, също и Джонс от първа база с неговите хора. Те протегнаха ръце да ги поздравят, като изглеждаха не по-малко удивени от младите Константин.
— Казаха да дойдем тук — рече Ито. — Казаха, че и вие ще дойдете.
— Станцията падна — отвърна Емилио, докато потокът се придвижваше напред, приближаваше се към центъра и хайза го подканяха да върви, най-вече него и Милико. — Нямаме избор, Ито. Властта е в ръцете на Мазиан, поне тази седмица. Не мога да съм сигурен за следващата.