Ито и Джонс се разделиха с тях, останаха заедно със собствените си хора. Наоколо имаше още много други, стотици и стотици събрани тук, които стояха някак си особено сериозни, сякаш вцепенени. Константин срещна Дийкън от бригадата на кладенците, Макдонълд от трета база, Хебърт и Тауш от четвърта. Но хайза го тласкаха напред и той държеше ръката на Милико, за да не бъдат разделени сред огромното гъмжило. Сега бяха заобиколени от хайза, само от хайза. Колоната се издигаше вече доста по-близко и тя съвсем не беше колона, а грамаден куп от образи като онези, които тамдолците бяха подарили на станцията, приклекнали закръглени фигури и други по-високи, тела с множество лица на хайза с учудени уста и широко отворени, тържествуващи очи, загледани в небето завинаги.
Странната скулптура бе направена от хайза и изглеждаше стара. Обзе го страхопочитание. Милико забави крачка, загледана мълчаливо нагоре като него. Двамата бяха заобиколени от всички страни от хайза и Емилио се почувства изгубен, дребен и чужд пред тази величествена, древна скала.
— Ти идва — помоли го тамдолски глас и нечии пръсти хванаха ръката му — на Скокливеца, който ги заведе до самото подножие на паметника.
Там седяха Старите, най-старите измежду всички хайза, чиито лица и рамене бяха посребрени, седяха, обградени от малки пръчки, забити в земята, пръчки с инкрустирани лица и окичени с мъниста. Константин се поколеба, нямаше желание да навлиза в този кръг, но Скокливеца ги въведе вътре, сред самата групичка на Старите.
— Сяда — покани ги Скокливеца.
Емилио и Милико се поклониха и седнаха със скръстени крака пред четиримата старейшини. Скокливеца заприказва на цвърчащия език на хайза и най-крехкия от четиримата му отвърна.
После същият този от Старите се пресегна внимателно, като се подпря на едната си ръка, за да докосне най-напред Милико, сетне него, сякаш благославяйки ги.
— Вие добре идва тук — каза Скокливеца, навярно за да преведе думите му. — Вие топло идва тук.
— Скокливецо, благодари им. Изкажи им нашата най-голяма благодарност. Но им кажи, че има опасност от Тамгоре. Че очите на Тамгоре гледат надолу към това място и че мъже-с-пушки могат да дойдат тук и да причинят болка.
Скокливеца заговори. Четири чифта очи ги гледаха с все същото абсолютно спокойствие. Един от тях отговори.
— Кораб идва Тамгоре ние глави тук — рече Скокливеца. — Идва, гледа, отива.
— Вие сте в опасност. Моля те, накарай ги да го разберат.
Скокливеца преведе. Най-старият вдигна ръка към изображенията, които се издигаха над тях, и каза нещо в отговор.
— Място на хайза. Нощ идва. Ние спи, сънува те отиват, ние сънува те отиват.
Обади се друг от Старите. Сред думите му се чу човешко име — Бенет, и още едно — Лукас.
— Бенет — повториха като ехо най-близките. — Бенет. Бенет. Бенет.
Мълвенето излезе извън рамките на кръга, понесе се като вятър сред събралото се множество.
— Ние краде храна — заяви Скокливеца с тамдоска усмивка. — Ние учи краде добре. Ние краде вас, прави вас сигурно.
— Пушки, Скокливецо! — възрази Милико. — Пушки!
— Вие сигурно. — Скокливеца замълча, за да изслуша нещо, което един Старите каза. — Прави вас име, нарича теб Той-идва-отново, нарича теб Тя-протяга-ръце. То-хе-ме, Михан-тисар. Ваш дух добре. Вие сигурно идва тук. Обичам ви. Бенет-мъж, той очи ние сънува човешки сънища. Сега вие идва ние учи вие хайза сънища. Ние обича вас, обича вас, То-хе-ме, Михан-тисар.
Емилио не намираше какво да каже, само гледаше нагоре към огромните образи, които бяха вперили кръглите си очи към небесата. Озърна се наоколо, където струпалите се хайза се простираха сякаш до хоризонта, и за момент осъзна, че е повярвал, че е възможно, че това свръхвеличаво място може да всее страх у всеки враг, който се прилижеше до него.
Старите започнаха да припяват, песента се подхвана от близкостоящите и премина към по-далечни и по-далечни редици. Телата взеха да се поклащат в ритъм с нея.
— Бенет… — чуваше се отново и отново.
— Той учи ние сънува човешки сънища… Нарича теб Той-идва-отново.
Константин потерпери, протегна ръка и прегърна Милико, заливан от този притъпяващ съзнанието шепот, който беше като на лекото плъзване на чук по бронз, като въздишката на някакъв великански инструмент, изпълваща цялото небе на здрача.
Слънцето се скри изцяло. Изчезването на светлината предизвика настъпването на студ и вопъл от безброй гласове, които прекъснаха песента. После появата на звездите бе съпроводена от сочене нагоре с ръка, от тихи викове на радост.
— Нарича нея Тя-идва-първа — каза им Скокливеца и им представи по име една по една звездите, които острото зрение на хайза бързо забелязваше и всички ги поздравяваха като завръщащи се приятели. Върви-заедно, Идва-през-пролетта, Тя-винаги-танцува…