Песента отново оживя, звучейки по-ниско, и телата се заклатиха.
Преумората си каза думата. Погледът на Милико потъмня и Емилио се опита да я задържи, да остане буден самият той, но хайза също клюмаха и Скокливеца ги потупа, за да им покаже, че бе прието сега да се почива.
Заспа, след известно време се събуди и видя, че около тях бяха оставени храна и напитки. Константин си свали маската, за да хапне и пийне, като редуваше ядене и дишане. Малцината будни на други места се раздвижиха сред спящото множество и макар ранният час да бе по-подходящ за сън, се посветиха на естествените си нужди. Самият той почувства необходимост да стори същото, промъкна се надалеч през огромната, гигантска тъппа към краищата й, където спяха още хора, и по-нататък, където хайза старателно бяха изкопали санитарни дупки. Остана известно време там, по края на лагера, докато не започнаха да идват други. Едва тогава си възвърна чувството за време и погледна назад към каменните изображения, звездното небе и спящата навалица.
Такъв бе отговорът на хайза. Те се бяха събрали тук, бяха застанали под слънцето и звездите, казвайки на небето и на техните богове: „Вижте ни! Ние имаме надежда.“ Разбра, че се бе побъркал, и престана да се страхува за себе си, дори не и за Милико. Те очакваха някакъв сън, всички наоколо, и ако хората насочеха оръжията си към благите сънуващи на Тамдолу, нямаше да остане повече никаква надежда. Така хайза ги бяха обезоръжили в самото начало — с празни ръце.
Върна се обратно, при Милико, при Скокливеца и при Старите, като странно защо вярваше, че бяха в безопасност, по начин, който нямаше нищо общо с живота и смъртта, че това място тук съществуваше от векове и чакаше много по-отдавна, още преди да дойдат хората, загледано в небесата.
Настани се до Милико, легна и погледна звездите, като разсъждаваше върху шансовете си.
А на сутринта от небето се спусна кораб.
Сред десетките хиляди хайза не настъпи паника. Тя не обхвана и хората, които седяха сред тях. Емилио се изправи, хванал Милико за ръка, и проследи приближването на кораба — планетна сонда, която кацна доста по-нататък в равнината, където успя да намери свободно пространство.
— Трябва да отида да говоря с тях — предаде той на Старите с помощта на Скокливеца.
— Не говори — отвърна му по същия начин Най-стария. — Чака. Сънува.
— Чудя се — забеляза спокойно Милико — дали наистина биха искали да завладеят цялата планета, като се има предвид положението им горе на станцията.
Други хора също се бяха надигнали на крака. Константин седна отново със съпругата си и постепенно всички събрали се настаниха пак на земята, седнаха и зачакаха.
След доста дълго време се чу далечният звук на високоговорител.
— Тук има хора — прогърмя през равнината металният глас. — Ние сме от къстосвача „Африка“. Молим този, който е поел командването, да излезе напред и да се представи.
— Недей! — помоли го Милико, когато Емилио се размърда да стане. — Могат да те застрелят.
— Могат да стрелят и ако не отида да говоря с тях. Право в тълпата наоколо. Държат ни в ръцете си.
— Емилио Константин там ли е? Имам новини за него.
— Знаем новините ти — измънка той и хвана ръцете на съпругата си, когато тя се опита да се изправи. — Милико, имам една молба към теб.
— Не.
— Остани тук. Аз ще отида. Знам какво ще поискат — базата да заработи отново. Ще оставя тук онези, които няма да се чувстват добре под режима на Пори, а това са повечето от нас. Имам нужда от теб — да бъдеш с тях, за да ги ръководиш.
— Просто извинение.
— И да, и не. За да движиш нещата тук. Да водиш война, ако се стигне дотам. Да останеш с хайза и да ги предупреждаваш, да държиш чужденците настрана от този свят. На кого другиго бих могъл да поверя всичко това? Кого другиго ще разберат хайза така, както теб и мен? Някой от работниците ли? — Поклати глава, погледна я в тъмните очи. — Има начин да се борим. Както го правят тамдолците. Аз ще се върна с Пори, ако поискат именно това. Но нима мислиш, че бих искал да те зарежа така? Кой друг обаче би могъл да върши работата тук? Направи го заради мен.
— Разбирам те — отвърна тя дрезгаво.
Константин се изправи, Милико го последва, прегърна го и го целуна толкова продължително, че му стана още по-трудно от преди да я остави. Но сетне тя го пусна. Той извади пистолета от джоба си и й го подаде. Можеше да дочуе отново рева на високоговорителя. Призоваваха ги, повтаряха съобщението.