— Вземете липсващите части от машините, мистър Константин.
Емилио се обърна, направи знак с ръка. Един от неговия персонал — Хейнс, се запъти обратно, като взе със себе си още четирима от мъжете.
— Ако нещо липсва, не очаквайте да бъдем търпеливи, мистър Константин.
Не помръдна. Служителите му бяха чули заканата. Това беше достатъчно. Беше застанал с лице срещу десетината войници с пушки, а отвъд тях стоеше планетната сонда, отрупана с оръжия, някои от които бяха насочени насам; до отворения й люк се виждаха други войници. Мълчанието продължи доста дълго. Навярно се очакваше от него да попита за новини, да бъде сломен от шока, като разбере за убийството, за смъртта на семейството си. Изгаряше от желание да научи нещо, но нямаше да зададе въпрос. Дори не шавна.
— Мистър Константин, баща ви е мъртъв, за брат ви се предполага, че е мъртъв. Майка ви е все още жива и се намира в охранявана изолирана зона, където е в безопасност и се грижат за нея. Капитан Мазиан ви изпраща своите съболезнования.
Гняв пламна по лицето му, ярост от мъчението. Беше поискал от хората, които щяха да отидат с него, да се владеят. Остана непоклатим като скала, докато чакаше връщането на Хейнс и останалите.
— Разбрахте ли ме, мистър Константин?
— Благодаря — отвърна той — на капитан Мазиан и на капитан Пори.
Отново се възцари мълчание. Чакаха. Накрая Хейнс и другите с него се върнаха, като доносоха голям куп оборудване.
— Скокливецо! — рече спокойно Емилио и погледна тамдолеца, който стоеше наблизо с приятелите си. — Ако ще идвате, ще е по-добре да стигнете пеш до базата. Тук има мъже-с-пушки. Хайза може да върви.
— Ходи бързо — съгласи се Скокливеца.
— Елате насам, мистър Константин.
Пристъпи напред, без да бърза, излезе пред останалите. Войниците се отдръпнаха настрани, за да охраняват приближаването им с вдигнати пушки. Отначало тихо, като лек повей, от множеството около паметника се надигна песнопение.
Усили се, докато не разтресе въздуха. Емилио погледна назад, изплашен от реакцията на войниците. Те стояха неподвижно с пушки в ръце. Навярно изведнъж се бяха почувствали нищожни въпреки броните и многото оръжия.
Пеенето продължи, истерия, среда, в която се движеха. Хиляди тела на хайза се люлееха в такт с песента така, както се бяха клатили под нощното небе.
Той-идва-отново. Той-идва-отново.
Чуха го, като наближиха кораба, чийто трюм бе зейнал, и бяха обградени от още повече войници. Този звук би разклатил дори Тамгоре, когато предадяха съобщението — нещо, което на новите собственици нямаше да се хареса да чуят. Емилио се поклащаше от силата му, като си мислеше за Милико, за избитото си семейство… Каквото беше загубил, го беше загубил, и сега отиваше с голи ръце, както правеха хайза, при нашествениците.
ЧАСТ ПЕТА
ГЛАВА ПЪРВА
Пел: синият док, на борда на КЗК 1 „Европа“: 29.11.52 г.
Сигни се облегна назад на стола си в заседателната зала на „Европа“, затвори за миг очи, качи краката си върху седалката на стола до нея. Мирът бе кратковременен. Появиха се Том Едгър и Едо Пори и заеха местата край масата. Малори отвори едното си око, после и другото, докато ръцете й останаха скръстени върху гърдите. Едгър бе седнал зад гърба й, Пори на стола до онзи, върху който бяха нейните крака. Тя изказа вяло извинения, смъкна краката си на пода и се подпря на масата, като се загледа тъпо в отсрещната стена, защото нямаше желание да води какъвто и да е разговор. Кеу влезе и се настани, по петите му пристигна Мика Крешов и седна на мястото между нея и Пори. „Пасифик“ на Сънг продължаваше да патрулира навън, като нещастните капитани на ездачи от всички кораби изпълняваха под негово командване непрекъснато дежурство и влизаха на смени в доковете, за да подменят екипажите си. Независимо колко дълго се проточеше обсадата, нямаше да отслабят вниманието и готовността си. Нямаше никакъв сигнал от кръстосвачите на Съюза, за които знаеха, че се намират малко по-отвън. Забелязваше се един-единствен кораб, прашинка, наречена „Чукът“, търгар, за който бяха сигурни, че не бе никакъв търгар, който висеше в края на системата и предаваше пропаганда. Беше далекообхватен влекач и можеше да скочи по-бързо, отколкото биха могли да изпратят кораб достатъчно близо, че да го порази. Наблюдател. Знаеха, че е такъв. Можеше да има и друг кораб на име „Лебедово око“, търгар като „Чука“, който изобщо не се занимаваше с търговия, и още един, чието име не знаеха, призрак, който отново и отново се появяваше на далекообхватния сканер и после пак изчезваше и който би могъл да е съюзарски боен кораб — един или няколко. Влекачите на къси разстояния, които оставаха в системата, поддържаха работата в мините, стояха далеч от Пел и надалеч от това, което ставаше в периферията. Те бяха отчаяни търгари, които бяха загрижени за своите собствени проблеми, без да обръщат внимание на цялата мрачна обстановка, на отсъствието на далекообхватните влекачи, на флотата, която се появяваше призрачно по границата на системата, на корабите наблюдатели, които ги държаха под око, на цялата ситуация наоколо.