След толкова дълга борба поколението й щеше да е последното от Флотата, последното от редиците на Компанията. Малори бе наблюдавала как то загива; опитвала се бе да задържи двете страни заедно — Земята и Съюза, миналото и бъдещето на човечеството. Продължаваше да се бори доколкото й позволяваха възможностите, но вече не се надяваше. От време на време й бе минавала мисълта да дезертира, както няколко кораба вече бяха сторили, и да премине към Съюза. Най-голямата ирония бе, че Съюзът се бе превърнал в страната, отворена към космоса, докато Компанията, някога в основата на целия процес, днес воюваше срещу развитието. Иронията бе, че те, които най-много бяха вярвали в Задпредела, се озоваха накрая противопоставени на неговото разширяване, за да умрат за Компанията, която бе престанала да се интересува от тях. Беше огорчена, много отдавна се бе отказала да обсъжда политиката на Компанията.
Имаше време, преди години, когато гледаше по друг начин на нещата, когато преценяваше като външен наблюдател огромните кръстосвачи и мощта им, и когато мечтата за старите изследователски кораби я бе привлякла — мечта, отдавна претърпяла преразглеждане въз основа на действителността, която й се представяше от висотата на капитан на Компанията. Много отдавна Сигни бе разбрала, че нямаше печеливш изход.
Може би, помисли си, Анджело Константин също знаеше какъв бе шансът. Навярно бе разбрал какво иска да каже, бе й отговорил чрез този жест на сбогуване — предложил бе поддръжка срещу натиска от страна на Компанията. За миг й се бе сторило така. Възможно бе мнозина от станцистите да са наясно с положението… не, бе твърде много да се очаква това от тях.
Малори трябваше да направи три заблуждаващи маневри, които щяха да отнемат време; малка операция и след това скок към среща с Мазиан на определена дата. Ако достатъчно от корабите им оцелееха след първоначалната операция. Ако Съюзът реагираше така, както очакваха. Беше лудост.
ГЛАВА ПЕТА
Пел: 5.5.52 г.
Анджело Константин вдигна рязко погледа си от бюрото, затрупано с бележки и документи, които изискваха незабавно разглеждане.
— От Съюза? — попита той смаяно.
— Военнопленник — отговори му шефът на сигурността, застанал с чувство на неудобство пред бюрото. — Сред евакуираните от Ръсел. Беше предаден на охраната отделно от останалите. Хванат в капсула, малък кораб; бил бойкомпер — оператор на боен компютър, затворник на Ръсел. „Норвегия“ го докара — не са го пуснали на свобода сред бежанците. Те биха го убили. Малори добави бележка към досието му: „Сега той е ваш проблем.“ Неин израз, сър.
Анджело отвори досието, погледна младежкото лице, копието на няколко страници протокол от разпит, съюзистката лична карта и откъснат лист от бележник с подписа на Малори под надрасканото: „Млад и изплашен“.
Джошуа Холбрайт Тали. Бойкомпер. От сонда на Съюзистката флота.
Кметът бе изправен пред петстотин отделни станцисти или групи, които бяха помислили, че ги връщат в старите им домове; с предупреждения за още евакуации в тайните инструкции, които Малори бе оставила, а това означаваше да отнемат по-голямата част от оранжевия и жълтия сектор, пак да се разместват офиси; допълнителна грижа му бяха шестимата агенти на Компанията, които смятаха, че ще отидат да инспектират фронта, но никой търгар не искаше да ги вземе на борда срещу банкноти на Компанията. Нямаше нужда от по-дребни проблеми.
Лицето на момчето го преследваше. Обърна отново на тази страница, прелисти пак протокола от разпита, прочете го по диагонал, спомни си, че шефът на сигурността продължаваше да стои отпреде му.
— Какво направихте с него?
— Задържахме го в ареста. Никоя от другите служби не иска да си има работа с такъв случай.
Пел никога не бе имала военнопленник. Войната не бе стигала дотук. Анджело размисли върху това и още повече се раздразни от положението.
— Правният отдел няма ли някакви идеи?
— Предложиха да се обърна тук за решение.
— Нямаме оборудван арест.
— Нямаме, сър — потвърди шефът на сигурността. Въпросните помещения бяха предвидени за болница. Комплексът бе създаден за възстановяване, за Пренастройка — колкото и рядко да се използваше тя.
— Не можем да се занимаваме се с него.
— Онези килии не са предвидени за дълъг престой, сър. Навярно бихме могли да устроим нещо по-удобно.
— В момента и така имаме предостатъчно бездомни. Как ще им го обясним?
— Можем да скроим нещо в самия арест. Да махнем някой панел — поне да разполага с повече пространство.