Само че тук нямаше търгари, които да бъдат принудени да транспортират хора, и никой кръстосвач нямаше да се остави да се превърне в кораб за бежанци. Не можеше. Нямаше място. Не бе чудно, че Мазиан не говореше, че отказваше да коментира каквото и да е, свързано с плановете за непредвидени случаи, които под разнообразни претексти вече влизаха в действие. Сценарият се оформяше от само себе си — разрушаване на главния компютър на станцията, тъй като те разполагаха вече с всички нови кодове; хвърляне в хаос на базата на Тамдолу, като се отстрани единственият човек, който бе в състояние да я поддържа, и се избие събралото се множество от хора и тамдолци, така че тамдолците никога повече да не работят за хората; насочване на самата станция по спускаща се орбита; а самите те щяха да хукнат към някоя точка за скок под защитния екран на влекачите на къси разстояния, които можеха да послужат единствено като навигационни пречки. Скок към Задните звезди и веднага още няколко един след друг към самата Сол…
Докато Съюзът трябваше да реши дали да спаси за себе си станция, пълна с хора, като база и да се пребори с хаоса на Тамдолу, заради който станцията би умряла от глад, дори ако й се окаже помощ… Или да остави Пел да загине и да се впусне в атака, без да има подсигурен тил, като не разполага с никаква база зад гърба си, която да се намира по-близко от Викинг, на далечно, далечно разстояние от Земята.
Копеле, обърна се тя наум към Мазиан, като го изгледа изпод вежди. За него бе типично да подготвя ходовете си, изпреварвайки сериозно опозицията, и да мисли за немислимото. Той бе най-добрият. Винаги бе бил. Сигни му се усмихна, докато той им даваше сухи, точни заповеди за каталогизиране, и тя със задоволство забеляза как великият Мазиан за момент изгуби нишката на мислите си. Той си я възвърна и продължи, като от време на време поглеждаше към нея с удивление и после все по-голяма топлина.
Сега определено имаше трима, които знаеха.
— Ще бъда открита с вас — каза Малори на мъжете и жените, които се бяха събрали клекнали и прави в общата зала на долната палуба, единственото място на „Норвегия“, където тя можеше да събере по-голямата част от войниците и нищо да не й пречи да ги вижда — наблъскани рамо до рамо. — Ние не им се нравим. На самия Мазиан не му харесва начина, по който ръководя този кораб. Изглежда никой от вас не е попаднал в онзи списък. Изглежда никой от нас не е замесен в контрабанда. Изглежда другите екипажи се дразнят от вас и мен и се носят слухове, че списъкът е бил променен, че случаят ми е бил донесен преднамерено заради съперничество между „Норвегия“ и останалите кораби на черния пазар… Тихо! Така че ми бяха дадени заповеди отгоре. Ще излизате в отпуск при същия режим и при същите условия като останалите войници, а също и дежурите по техния график. Няма да коментирам, само ще ви поздравя, че си вършите отлично работата, и ще ви кажа още две неща. Почувствах се поласкана от името на целия кораб за това, че нямаше нито едно име от „Норвегия“ в онзи скандал в синия сектор. Второ, искам от вас да избягвате всякакъв спор с други звена, независимо какви слухове се носят и независимо как ви предизвикват. Очевидно тук играе особена завист, за което аз поемам лично отговорност. Явно… е, това може да не го казвам. Въпроси?
Настъпи мъртвешко мълчание. Никой не шавна.
— Вярвам, че ще предадете новините на дежурната смяна още преди аз да имам възможност да го сторя лично. Извинявам ви се, лично ви се извинявам за това, което от други изглежда се смята за несправедливост към хората под мое командване. Свободни сте.
Все още никой не помръдна. Малори се обърна кръгом и се запъти към асансьора, към основното ниво и собствената си каюта.
— Изхвърлете ги в космоса! — промърмори достатъчно ясно глас зад гърба й. Тя закова на място, без да се обърне.
— „Норвегия“! — извика някой, а друг: — Сигни!
След миг целият кораб закънтя.
Тръгна отново към открития асансьор, пое дълбоко дъх на задоволство, въпреки че походката й остана лека и небрежна. Да изхвърлят в космоса и Конрад Мазиан, ако някога си е мислил, че може да сложи ръка върху „Норвегия“. Беше започнала с войниците. Дей Джанц сигурно също щеше да има какво да им каже. Това, което заплашваше морала на „Норвегия“, застрашаваше живота им, застрашаваше рефлексите им, изграждани в продължение на години.