Както и нейната гордост. Нея също. Лицето й все още гореше, когато влезе в асансьора и натисна бутона. Виковете, които ехтяха в коридорите, ласкаеха гордостта й, която, призна на себе си Сигни, не бе по-малка от тази на Мазиан. Наистина спазваше заповедите, но тя бе преценила влиянието върху войниците и нейния екипаж. Никой не можеше да й дава заповеди относно това, което ставаше на „Норвегия“, вътре в самия кораб. Дори не и Мазиан.
ГЛАВА ВТОРА
1
Пел: девето ниво на зеления сектор: 6.1.53 г.
Тамдолецът отново бе с него, малка кафява сянка, което съвсем не бе необичайно за движението на девето ниво. Джош се спря в изплашения от бунта коридор, постави крак върху някаква метална отливка и се престори, че оправя езика на обувката си. Тамдолецът докосна ръката му, сбърчка нос, като се наведе и го погледна нагоре в лицето.
— Константин-мъж добре?
— Добре е — отговори той. Беше Синия зъб, който вървеше по петите им почти по цял ден и успяваше да пренесе съобщения до и от майката на Деймън. — Намерили сме добро място, където да се скрием. Засега няма опасност. Деймън е в безопасност и не създава повече проблеми.
Покритата с козина силна ръка потърси неговата и пъхна в нея някакъв предмет.
— Ти носи Константин-мъж? Тя дава, казва нужда.
Тамдолецът изчезна в движението по коридора също тъй бързо, както се бе и появил. Джош се изправи, устоя на изкушението да се огледа или да погледне металния предмет, докато не се отдалечи малко по-нататък. Оказа се, че е брошка, чийто метал можеше да е истинско злато. Той я прибра в джоба си — за тях тя представляваше цяло богатство, нещо, което можеха да продадат на пазара, нещо, за което не бе необходима карта, нещо, с което биха подкупили някой, неподкупен по друг начин — като собственика на сегашното им жилище. Златото можеше да се използва и за друго, освен за бижута. Редките метали струваха колкото човешки живот — така вървеше сега цената им. А наближаваха дни, когато щеше да е нужна все по-голяма и по-голяма убедителност, за да се запази Деймън скрит. Майка му явно бе жена с доста здрав и практичен разум. Тя имаше очи и уши — във всеки тамдолец, който се промъкваше безобидно по коридорите, и знаеше тяхното отчаяние. И все пак продължаваше да предлага убежище, което Деймън не искаше да използва, защото преди всичко не желаеше да предизвика претърсване на тамдолската система.
Мрежата се стягаше около тях. Зоната от използваеми коридори непрестанно се стесняваше. Инсталираха нова система, нови карти и секторите, които войниците претърсваха, оставаха чисти. Онези, които се намираха в сектор, блокиран от войниците, бяха обграждани и проверявани по списъци на издирвани лица, след което им даваха новите карти — на повечето от тях. Някои просто изчезваха и толкоз. А новата система с карти засягаше все по-силно пазара, колкото повече се приближваше. Стойността на картите и документите паднаха рязко, защото щяха да са валидни само до пълната подмяна на системата и хората започваха вече да се смущават от старите. От време на време се вдигаше тревога, безшумна, някъде в компютъра. След което на определено място идваха войници и започваха да издирват някого, когото търсеха — сякаш повечето хора в секторите с несигурни системи използваха собствените си карти. Но войниците задаваха въпроси и проверяваха самоличности, когато ги изпратеха за целта. Държаха тези зони отворени за техните нападения, караха населението да трепери от страх и всеки да подозира другия и това служеше на целите на Мазиан.
Тази обстановка позволяваше също така на Деймън и Джош да преживяват. Предлаганата от тях услуга бе пречистването на карти и тя имаше своя определена цена в системата на черния пазар. Продавач желаеше да провери стойността на открадната карта, нов купувач искаше да е сигурен, че картата няма да вдигне тревога в компютъра, някой се нуждаеше от банковия код, за да може да ползва наличното в сметката. В баровете и общежитията на доковете не се извършваше никаква проверка на лицата на хората и снимките в личните карти. А Деймън разполагаше с нужните кодове, за да програмира това. Джош също ги бе научил, така че работеха заедно и на никого от тях не се налагаше да обикаля коридорите твърде редовно и често. Бяха си изградили цяла научна стратегия, използваха тамдолските тунели и дори пресичаха границите на секторите — Синия зъб им бе показал как, — така че на нито един терминал на главния компютър да не могат да се засекат няколко поредни запитвания. Нито веднъж не бяха предизвикали вдигане на тревога, макар някои от картите да бяха особено опасни. Бяха добри, имаха занаят — създаден им по ирония на съдбата от Мазиан, — който им позволяваше да се изхранват, подслоняват и крият благодарение на всички защитни мерки, които пазарът можеше да осигури на безценните си оператори. В момента имаше пълен джоб с карти, като знаеше стойността на всяка от тях в зависимост от степента на осигурения достъп и наличната сума в банката. В повечето случаи в сметките нямаше нищо. Семействата на изчезналите хора бързо се бяха усетили и станционният компютър бе започнал да уважава техните искания да се блокират сметки от достъп чрез определен код. Поне такъв бе слухът, който се носеше, и навярно бе истина. Повечето карти вече създаваха проблеми. Джош разполагаше с няколко използваеми от целия куп и със сбирка от кодове за достъп. Само картите, които бяха принадлежали на хора без семейство или със самостоятелна сметка, все още можеха да се използват.