Забелязваха се обаче признаци на по-бърза промяна. Може би бе игра на въображението му, но днес коридорите на всички нива на зеления сектор изглеждаха по-пълни. Възможно бе и да е така. Всички онези, които не се осмеляваха да се подложат на идентификация и да получат нови карти, продължаваха да се струпват във все по-тясно и тясно пространство. Зеленият и белият оставаха последните отворени сектори, но лично Джош се притесняваше в белия, като не искаше да ходи в него повече, отколкото му се налагаше. Самият той не бе чул слухове, но нещо се носеше във въздуха, нещо, което подсказваше, че ще бъде изолирана още една зона. Най-вероятно бе тя да е белият сектор.
Зеленият бе секторът с големите зали и с най-малкия брой опасни тесни или безизходни места, където решената на всичко съпротива можеше да се бие за всяка стая и за всеки коридор — ако се стигнеше до схватка. Джош си представяше, че ги очаква по-скоро друг край, когато всички проблеми на Мазиан на Пел щяха да са щателно събрани в един последен сектор. Просто можеха да взривят този сектор, да издухат в космоса всички от него, като отворят широко вратите, и те щяха да умрат без никакъв протест и без никакъв шанс.
Няколко луди глави бяха донесли скафандри — най-опасната стока на черния пазар, и се въртяха около тях, въоръжени и с див пламък в очите, като се надяваха да оцелеят противно на всякаква логика. Повечето от тях просто очакваха да умрат. В целия зелен сектор цареше атмосфера на отчаяние, докато онези, които най-накрая се бяха примирили с мисълта да бъдат хванати доброволно, се бяха прехвърлили в белия сектор. Зеленият и белият ставаха от ден на ден по-странни, като по стените им бяха изписани необичайни лозунги, някои вулгарни, други религиозни, трети патетични. Ние живяхме тук, пишеше на един от тях. И туй бе всичко.
Повечето лампи по коридорите бяха счупени, така че навсякъде цареше полумрак и станцията вече не намаляваше осветлението при алтернативната смяна за разлика от основната, тъй като би станала опасно тъмно. Имаше странични коридори, където не светеше нито една лампа и никой не влизаше в тези бърлоги, освен ако не принадлежеше към тях… или въпреки писъците си не бе завлечен там. Оформили се бяха банди, които се биеха помежду си за власт. По-слабите души се присламчваха към тях, даваха им всичко, което притежаваха, за да не им бъде сторено нищо лошо и навярно за да имат възможност да сторят лошо на други. Някои от бандите се бяха зародили още в И-зоната. Други банди бяха от жители на Пел, които се бяха образували за самоотбрана и предприемаха различни бизнес начинания. Джош се страхуваше еднакво и от двата вида, плашеше се най-вече от безразсъдното им насилие. Пусна си брада, остави косата си да порасне, ходеше прегърбен и гледаше по него да полепне колкото се може повече мръсотия, променяше леко лицето си с козметични средства — те също се продаваха на висока цена на черния пазар. Ако имаше нещо забавно в цялата тази мрачна обстановка, то бе, че повечето от хората наоколо правеха абсолютно същото нещо, че секцията бе пълна с мъже и жени, които отчаяно се стараеха да не бъдат разпознати и които старателно отбягваха да срещнат погледите си, които непрестанно трепераха, докато вървяха по коридорите. Срещаха се такива, които налитаха и се опитваха да заплашват, ако наблизо нямаше войници. Но повечото щукаха като свели глави призраци, носеха се по коридорите с очевидната надежда никой да не викне след тях и да ги погне.
Навярно външният му вид се бе променил толкова много, че никой вече не го разпознаваше. Все още никой не бе посочил с пръст към него или към Деймън на публично място. На Пел може би се бе запазила някаква лоялност, или просто известността им на черния пазар ги предпазваше, или хората, които ги познаваха, сякаш прекалено много се страхуваха да предприемат каквото и да е било. Някои от бандите бяха свързани с черния пазар.