Старият съдържател лично обслужваше бара. Джош отиде до тезгяха, облегна се него и поръча една бутилка. Нго му я даде, без да поиска картата му. Всичко щеше да се уреди по-късно, в задната стаичка. Но ръката на Тали трепна, когато пое бутилката, и Нго се пресегна с бърза реакция и хвана китката му.
— Неприятности ли?
— Замалко — излъга той, а това може би не бе и лъжа. — Размина ми се. Проблеми с бандите. Не се безпокой. Никой не ме е проследил. Нищо открито.
— Дано да си сигурен.
— Няма нищо. Нерви. Просто от нерви.
Стисна бутилката и се запъти към задната част на залата, спря за миг пред вратата там, която водеше към кухнята, и изчака да се увери, че никой нямаше да забележи излизането му.
Може би бе някой от хората на Мазиан. Сърцето на Джош все още биеше лудо от срещата. Някой наблюдаваше бара на Нго. Не. Плод на въображението му. Хората на Мазиан нямаше защо да действат толкова прикрито. Отпуши бутилката и отпи от нея — тамдолско вино, евтино средство за успокояване. Гаврътна втора, по-дълга глътка и се почувства по-добре. Случваше му се да има такива пристъпи, макар и не често. Но винаги бяха лоши. Всичко можеше да ги предизвика, обикновено нещо малко и глупаво, мирис, звук, поглеждане за части от секундата по странен начин към познат предмет или незабележителен човек… Че се случи на обществено място, го притесняваше най-много. Възможно бе да привлече внимание. Може би беше. Реши да не излиза повече днес. Не бе сигурен за утре. Отпи трета глътка и вдигна за последен път очи към седящите на дузината маси, после се шмугна в кухнята, където съпругата и сина на Нго готвеха поръчките. Хвърли им бегъл поглед, получи от тях същия мълчалив отговор и се запъти към склада.
Отвори вратата ръчно.
— Деймън — рече той и завесата на гърба на шкафовете се дръпна.
От там излезе Константин и седна върху металните кутии, служещи им за мебели, под светлината на фенер с батерии, който използваха, за да избягнат строгия контрол за икономии на компютъра и неговата безпогрешна памет. Тали се приближи и се отпусна уморено край Деймън, подаде му бутилката и той отпи. И двамата бяха небръснати и изглеждаха точно като немитите, потиснати тълпи, които се събираха наоколо.
— Закъсня — каза му Деймън. — Искаш да получа язва ли?
Джош извади картите от джоба си, нареди ги по памет, направи дребни бележки с мазен молив, преди да ги е забравил. Константин му даде лист хартия и той записа особеностите на всяка една карта, през което време мълчаха.
Когато свърши, можеше да не напряга повече паметта си. Постави купа карти върху съседна кутия и се пресегна за бутилката с вино. Отпи и я остави отново.
— Срещнах Синия зъб. Каза, че майка ти е добре. Дава ти това.
Бръкна в джоба си за брошката и забеляза как Деймън я пое в ръцете си с онзи тъжен поглед, който издаваше, че тя навярно означаваше нещо много по-ценно за него, отколкото самото злато. Константин кимна мрачно и я прибра. Не говореше много за семейството си, нито за живите, нито за мъртвите, не и при такива спомени.
— Тя знае — рече Деймън, — тя знае какво ни очаква. Може да го види на екраните на визорите си, да го чуе от тамдолците… Синия зъб каза ли нещо по-определено?
— Само това, че майка ти мислела, че брошката може да ни потрябва.
— Нищо за брат ми?
— Не спомена нищо. С тамдолеца не се намирахме на място, на което можехме да разговаряме.
Деймън кимна, пое дълбоко дъх, подпря лакти на коленете си и наведе глава. Живееше заради тези новини. Когато нямаше такива, духът му падаше и той страдаше. И двамата изпитваха болка. Тали имаше усещането, че бе разтворил раната.
— Навън става напечено — съобщи Джош. — Цари голямо безпокойство. Забавих се малко по пътя, за да се ослушам, но нямаше никакви новини. Всички са изплашени, но никой не знае нищо.
Константин вдигна глава, взе бутилката и изпи почти на една глътка половината от останалото вино.
— Каквото и да решим, трябва да го сторим скоро. Или да отидем в обезопасените зони, или да опитаме със совалката. Не можем да останем тук.
— Или да си направим бърлога в тунелите — отвърна Тали.
Според него това бе единствената реалистична възможност. Повечето хора изпитваха патологичен страх от тунелите. Колкото до малцината, които биха се опитали да ги търсят там, навярно щяха да могат да ги отблъснат. Имаха оръжия. Може би щяха да са в състояние да преживеят там. Обаче не им оставаше почти никакво време за избор. Такова съществувание не бе особено примамливо. „А вероятно бихме имали късмет — каза си със съжаление Джош, като погледна Деймън, който бе забил очи в пода, потънал в собствените си мисли. — Възможно е те просто да вдигнат във въздуха цялата зона.“