— Отложете това — Анджело прокара пръсти през рядката си коса. — Ще се заема с въпроса веднага след като уредя по-спешните проблеми. Оправяйте се с него както можете най-добре с каквото имате под ръка. Обърнете се с искане към подчинените ви служби да проявят известно въображение в случая и да изпратят предложенията си.
— Да, сър.
Шефът на сигурността излезе. Анджело остави настрана папката за по-късно. В момента нямаха нужда от такъв затворник, а от начин да осигурят подслон и храна за пришълците и да се справят с очакваните нови проблеми. Разполагаха с търговски стоки, за които изведнъж се оказа, че нямаше да отпътуват за никъде; те можеха да се консумират на Пел, в базата на Тамдолу и навън в мините. Но им трябваха още повече. Налагаше се да съсредоточат внимание върху икономиката, върху пазарите, които се сринаха, върху стойността на различнинте, макар и съмнителни валути. От обхващащо няколко звезди стопанство Пел трябваше да се преориентира към самоизхранване, самозадоволяване, а вероятно да посрещне и други промени.
Безпокойството му не идваше от този единствен идентифициран съюзистки пленник, който бе в ръцете им. То се дължеше по-скоро на вероятния голям брой привърженици и съмишленици на Съюза, който щеше да се разрасне в изолационната зона — хора, за които каквато и да е промяна щеше да изглежда по-добра от сегашното им положение. Само някои от бежанците имаха документи, а в много случаи бе открито, че физическите им данни не отговаряха на приложените в тях отпечатъци на пръстите и снимки.
— Имаме нужда от някаква връзка с обитателите на изолационните участъци — обяви той пред съвета на следобедното заседание. — Ще трябва да създадем правителство от другата страна на бариерата, някой посочен от тях, един вид избори; и ще трябва да се оправяме с получените резултати — каквито и да са те.
Съгласиха се с това, както се бяха съгласили с всичко останало. Загрижеността за собствените им райони отвличаше вниманието на съветниците от евакуираните оранжев и жълт сектори, от зеления и белия, където бе най-големият наплив на преместени станцисти. Червеният сектор, граничещ от другата страна с жълтия, бе обезпокоен, докато останалите му завиждаха. Кметът бе затрупан от лавина оплаквания, протести и слухове за слухове. Водеше си бележки за всичко. Възникна спор. Накрая стигнаха до необходимото заключение, че трябва да облекчат напрежението на самата станция.
— Не разрешаваме по-нататъшно строителство тук — намеси се Ейръс, надигайки се от стола си. Анджело само го изгледа, окуражен от поведението на Сигни Малори, която бе блъфирала Компанията и бе успяла.
— Аз го разрешавам — рече кметът. — Разполагаме с необходимите ресурси и ще го направим.
Подложиха го на гласуване. То премина по единствения благоразумен начин, като наблюдателите на Компанията седяха в мълчалив гняв и налагаха вето на всичко прието, но ветото им просто бе пренебрегвано, докато разработваха плановете.
Хората на Компанията напуснаха съвещанието рано. Службата за сигурност докладва след това, че обикаляли доковете и се опитали да наемат търговски кораб, надувайки цената и предлагайки злато.
Никой от товарните кораби не се съгласяваше да предприеме друго пътуване, освен в рамките на системата, обикновените курсове до мините. Това не изненада Анджело. Духаше студен вятър и Пел го усещаше; всички с инстинкти, придобити в Задпредела, го чувстваха.
Накрая хората на Компанията изглежда успяха, поне двама от тях, да наемат кораб за дома, до Сол — същия, който ги бе докарал, мъничък и разнебитен скоков товарен кораб, единствения с обозначение на Земната компания, приютявал се в док на Пел вече над половин десетилетие и натоварен с любопитни вещи и деликатеси от Тамдолу за обратния си път, тъй както бе донесъл стоки от Земята и те се бяха продали скъпо заради любопитството към тях. Останалите четирима представители на Компанията вдигнаха офертите си и се качиха на товарен кораб, който щеше да се движи по негарантиран собствен курс, за да стигне Викинг или което и да е друго останало сигурно място в това несигурно време. Те се съгласиха със същите условия като на Малори, поставени им от търгарския капитан, и платиха за правото да ги приемат.
ГЛАВА ШЕСТА
1
Основна база на Тамдолу: 20.5.52 г.
Когато совалката се спусна, на Тамдолу бушуваше буря и това не бе необичайно за богат на облаци свят, където през цялата зима северният континент бе обгърнат от облачен купол, рядко достатъчно студен, за да замръзне, но не и достатъчно топъл за удобство на човека — в продължение на няколко мрачни месеци, през които нито веднъж не можеше да се видят ясно слънцето или звездите. Пътниците слязоха на площадката за кацане под студен, шибащ дъжд — върволица от уморени ядосани хора, бъхтащи се нагоре по хълма над совалката, за да бъдат разквартирувани в различни складове сред купчини рогозки и плесенясали торби с прош и фикли.