— Дръж! — рече Нго на Джош и му подхвърли мокър, пропит със супа парцал.
Съдържателят отправи втори, свъсен поглед към Деймън, но без да му дава нареждания — един Константин все още се ползваше с привилегии. Но Деймън започна да събира чиниите, да изправя столовете и да бърше заедно с останалите.
Отвън отново настъпи спокойствие, като от време на време се почукваше на вратата. Лица се вглеждаха в тях през пластмасовия прозорец, хора, които просто искаха да влязат вътре, изтощени и наплашени хора, които търсеха услугите на заведението.
Нго отвори вратата, като ругаеше и викаше, пусна ги, застана зад бара и започна да раздава напитки без оглед на кредитирането за момента.
— Ще си платите — предупреди той всички и някои по-специално. — Просто седнете и ние ще ви направим сметките.
Някои си тръгнаха, без да платят, други седнаха. Деймън взе бутилка вино и дръпна Джош до една маса в най-далечния край, където имаше малка ниша. Там бе обичайното им място, от което се виждаше входната врата и имаше непосредствен достъп до кухнята и скривалището им. Отново се бе включил музикалния канал на интеркома, като предаваше някаква особено утешителна, тъжна и романтична мелодия.
Тали подпря глава на ръцете си, като му се прииска да може да се напие. Но не биваше. Спохождаха го сънища. Деймън пиеше. Накрая явно бе погълнал достатъчно, тъй като засенчените му очи придобиха упоена замъгленост, за която Джош му завидя.
— Утре ще изляза — рече Константин. — Прекалено дълго стоях в тази дупка… Ще изляза, може би ще поприказвам с разни хора, ще се постарая да установя контакти. Трябва все да има някой, който още не се е изнесъл от зеления сектор. Някой, който все още дължи известни услуги на рода ми.
Бе опитвал и преди.
— Ще говорим за това — отвърна Джош.
Синът на Нго им сервира вечеря — чорба, разредена доколкото бе възможно. Тали сръбна една лъжица от нея, срита под масата Деймън, който продължаваше да седи замислено. Той вдигна лъжицата си и започна да яде, но съзнанието му изглежда блуждаеше някъде другаде.
Навярно около Елена. Понякога Деймън шепнеше нейното име в съня си. Друг път това на брат си. Или може би мислеше за други неща, за изгубени приятели. За хора, които вероятно бяха мъртви. Нямаше да заговори, Джош го знаеше. Прекарваха дълги часове в мълчание, всеки потънал в своето собствено минало. Тали си припомняше по-щастливи мигове, приятни места, огрения от слънцето път, прашните житни поля на Цитиана, хора, които го бяха обичали, лица, които бе познавал, стари приятели, стари другари, далече от туй място. Часовете се изпълваха с тях, дългите самотни часове, които всеки от тях прекарваше в криене, нощите, докато музиката от голямата зала на Нго думкаше през стените през повечето време от основния и от алтернативния ден, дразнеща, непрестанна, или сладникава и всепроникваща. Открадваха си малко сън през по-спокойните часове, лежаха бездейно през останалите. Джош не прекъсваше мислите на Деймън, нито пък той неговите. Никога не подценяваха значението им, понеже те представляваха най-добрата утеха, която можеха да имат тук.
Имаше една възможност, която вече не разглеждаха, а именно всеки от тях да се предаде. През очите им бе лицето на Лукас, тази мъртвешка глава, която предупреждаваше каква игра си играе Мазиан с марионетките си. Ако Емилио Константин бе все още жив, както се носеше слухът… Макар лично Джош да се питаше дали новината бе добра или лоша. Но мълчеше също и по този въпрос.
— Чувам — каза най-сетне Деймън, — че може би някои от хората на Мазиан приемат рушвети. Питам се дали не могат да бъдат подкупени за нещо повече от продоволствия. Ако има пропуски в новата им система.
— Това е лудост. Не е в техен интерес. Тук не става въпрос чувал брашно. Само попитай за нещо такова и те веднага ще ни спипат.
— Навярно си прав.
Джош бутна напред купата и се загледа в ръба й. Не им оставаше много време, това бе всичко. Чрез изолирането на белия сектор те също се оказваха в изолация. Сега оставаше единствено да се започне чистка от дока или от първо зелено ниво, при която да приберат тези, които склоняха да се предадат, и да застрелят онези, които не искаха.
След като въдворяха ред в белия сектор, щяха да дойдат и при тях. Оттатък се разчистваше. Вече бе започнало.
— Аз ще трябва да се свържа с Флотата — заяви накрая Тали. — По-вероятно е войниците да разпознаят теб, отколкото мен. Стига да не налетя на такива от „Норвегия“…
Деймън замълча за момент, навярно преценявайки шансовете им.
— Нека да опитам нещо друго. Остави ме да помисля. Трябва да има начин да стигнем до совалките. Ще отида проверя това при докерните бригади, да разбера кой работи там.