Последва дълго мълчание.
— Лейтенанте — продължи тя, — когато вашите упълномощени представители пожелаят да обърнат към нас, ние сме напълно готови да преговаряме с вас. Междуверменно бъдете така добър да пуснете рода Дентън. Ако искате да разговаряте разумно с нас, можем да се държим приятелски. От друга страна обаче, ако на някой търгар бъде сторено нещо, ще си платите за това. Обещавам ви го.
Този път отмина само необходимото време за закъснение.
— Говори Сам Дентън — обади се сетне друг глас. — Наредиха ми да ви съобщя, че този кораб ще завие обратно и че на борда му има достатъчно експлозив. Цялата ми фамилия е тук, Куен. И това е истина.
Изведнъж връзката прекъсна. Елена погледна бързо визора и телеметричните екрани, видя, че те отбелязаха приблясването, което внезапно нарасна, превърна се в кълбо от взрив, което се забелязваше ясно дори на визора. Стомахът й се сви и бебето се размърда. Тя сложи ръка върху корема си и се загледа в екраните, изпитвайки пристъп на повдигане, докато статичният шум продължаваше да изпълва комканалите.
Усети, че някой постави ръка на рамото й — Нейхарт.
— Кой стреля? — попита тя.
— Говори „Пикси II“ — чу се отново глас, нисък и груб. — Ние стреляхме. Приближаваха зенита си към празното пространство, двигателите им се включиха. Твърде много ни разиграваха.
— Разбрано, „Пикси“.
— Ще отидем там — обади се друг кораб. — Ще претърсим областта.
Най-малкото имаше възможност да открият капсула — ако Съюзът бе разрешил на децата от рода Дентън да се скрият там за по-голяма безопрасност. Макар да нямаше голяма вероятност капсулата да е оцеляла след такава експлозия.
Като „Естел“ на Маринър. Като тогава. Нямаше да намерят нищо.
Появиха се други мигащи светлинки, призрачни присъствия в лишения от слънце мрак на нулевата точка, представени само така на сканера или понякога като присвятване на движещи се бляскави чертички или като сянка на визора, потулваща звездите зад тях. Те бяха приятелски — стотици кораби, които се насочваха към зоната за оглед.
— Вече се започна — промълви Нейхарт. — Съюзът няма да стои спокойно.
Но всички го знаеха, още от момента, когато бе тръгнала вестта, от момента, когато търгарите бяха започнали да си предават един на друг къде да отидат и името, което ги събираше — мъртъв кораб и мъртво име от катастрофа, която бе известна на всички. Неизбежно Съюзът щеше да дочуе за това, сигурно вече бе забелязал междувременно странното отсъствие на кораби от неговите станции, на търгари, които не бяха пристигнали по график. Навярно бе изпаднал в паника, регистрирайки изчезвания в области, където не можеше да има военни действия, докато Мазиан бе вързан на Пел. Съюзът бе завладявал търгарски кораби, вече го бе признал, и преди пристигането на онзи кораб може да го бе сторил и с други. Но следващия път щеше да изпрати тук боен кораб — ако можеше да отклони някой от обсадата на Пел.
Вестта се бе разнесла не само из пространството на Съюза. Бе стигнала и до Сол, защото „Уинифред“ реши да използва връзките си на Земята, освободи се от товара си, намалявайки максимално масата си, за да скочи възможно най-далеч, и предприе дълго и несигурно пътуване, без да знаят какво ги очаква в края му. „Разкажете им за Маринър — помолила ги бе Елена. — За Ръсел, за Викинг и за Пел. Накарайте ги да разберат.“ Те чинно изпълниха молбата й, понеже „Уинифред“ бе кораб, дошъл от Земята. Но това бе само жест. Оттам не идваше отговор.
Не намериха капсула, само прах и отломки.
3
Тамдолу: светилище на хайза: 6.1.53 г., местна нощ
Хайза бяха изчезвали и се връщали отново още от самото начало, тихо се бяха присъединявали и напускали сбирката в подножието на паметника с изображенията, движейки се безшумно и сериозно, по един или по двама, отнасяйки се благоговение към сънуващите, придошли тук с хиляди. Пристигаха през деня и през нощта, носейки храна и вода, вършейки дребни, но необходими неща.
За хората вече имаше куполи, окопаването им бе извършено от тамдолците, компресорите боботеха с ритъма на живота. Грубите, скърпени куполи не бяха красиви, но даваха подслон на възрастните и на децата и на всички останали, когато краткото лято премина в есен, когато небето се покри с облаци, а дните, изпълнини със слънце, и нощите със звезди станаха по-малобройни.
Над тях прелитаха кораби, совалки, които правеха курсове насам-натам, бяха свикнали с това и то вече не ти плашеше.
„Не трябва да се събирате дори в горите — бе обяснила Милико на Старите с помощта на преводачи. — Техните очи виждат топлите неща, даже през дърветата. Хайза може да се скрие дълбоко под земята, о, много дълбоко. Но те виждат дори когато слънцето не грее.“