Очите на тамдолците бяха станали съвсем кръгли при тези нейни думи. Бяха разговаряли помежду си. Лукасите, бяха прошепнали те. Но изглежда бяха разбрали.
Милико бе говорила дни наред на Старите, разказвала, докато гласът й не бе станал дрезгав и не бе изтощила преводачите си, опитвала се бе да ги накара да проумеят срещу какво са изправени. А когато се бе уморила, чужди ръце бяха потупали нейните, докоснали лицето й, а кръглите очи на хайза я бяха погледнали с огромна нежност, понякога единственото, което можеха да направят.
Колкото до хората, вечерта тя отиваше при тях. Там бяха Ито, Ернст и други, които ставаха все по-унили и потиснати — Ито, защото всичките й офицери бяха отишли с Емилио, Ернст, защото бе дребен и не бе избран, а един от най-силните мъже от всички лагери — Нед Кокс, защото не бе отишъл доброволно още веднага и сега бе започнал да се срамува. Сякаш имаше някаква зараза, която се разпространяваше между тях, навярно срам, когато чуха новините от основната база, които не изразяваха нищо освен нещастие. Около стотина седяха извън куполите, като бяха избрали студеното време и разчитането на дихателите, сякаш чрез отхвърлянето на удобствата си доказваха нещо един на друг и на самите себе си. Бяха станали мълчаливи и очите им, както казваха тамдолците, бяха и студени. Те стояха ден и нощ насред това светилище, край паметника с изображенията на хайза, пред куполите, в които другите живееха, в които някои с нетърпение очакваха да влязат, когато им дойдеше редът, защото не можеха да се поберат всички едновременно. Стояха там, защото трябваше, защото всяко отстъпление от мястото им щеше да бъде забелязано от небето. Бяха избрали своето убежище и сега не им оставаше нищо друго, освен да седят и да мислят за останалите. Да мислят. Да сравняват себе си.
Да сънуват, наричаха го хайза. Именно за това идваха тук хайза.
„Бъдете разумни — бе им казала Милико още през първите дни, когато те бяха най-неспокойни и говореха разпалено за действие. — Трябва да чакаме.“
„Да чакаме какво?“ — бе попитал Кокс и този въпрос бе започнал да я преследва и в нейните собствени сънища.
Тази нощ по склона се спускаха хайза, които ти бяха извикали още преди дни. Тази нощ тя седеше с другите и наблюдаваше идването им, отпуснала ръце в скута си, гледаше как дребните, далечни фигури се движат в беззвездния мрак на равнината, седеше със странно свит стомах и свито гърло. Хайза, които да запълнят броя на хората, така че онези, които сканираха лагера, да не забележат намаляването им. Милико носеше пистолета си в водонепроницаем джоб, беше оплечена топло, но все още потръпваше — от неизвестността на нещата. Да се грижи за хайза, именно за това бе оставена тя тук. Но „върви“ й бяха казали самите хайза. „Твое сърце боли. Твои очи студени като те.“
Да отиде или да загуби хората, които ръководеше. Тя не можеше да ги задържи по друг начин.
„Страх ли ви е да бъдете оставени?“ — попитала бе Милико хората, които щяха да останат, тихите, оттеглилите се, възрастните, децата, онези мъже и жени, които не приличаха на стоящите отвън, които имаха семейства, близки и обичани, онези, които може би бяха по-разумни. Чувстваше се виновна пред тях. От нея се искаше да ги защитава, а тя не можеше, не бе в състояние дори да води тази група отвън — просто я изпреварваше в общата им лудост. Много от онези, които щяха да останат, бяха от И-хората, бежанци, които бяха видели твърде много ужаси, бяха твърде уморени и никога не бяха имали желание да слязат тук долу. Милико мислеше, че трябваше да са изплашени. Възрастните на хайза можеха да са налудничаво странни и докато жителите на Пел бяха свикнали с тамдолците, тези същества оставаха все така чужди за хора като тях. „Не — бе отговорила възрастна жена. — За пръв път след Маринър не изпитвам страх. Тук сме в безопасност. Може би не от пушките, но от страха.“ Други също бяха кимнали, докато очите им бяха загледани в Милико с търпението на изображенията върху паметника.
Хайза вече се приближиха до мястото, където те седяха — малка група от тамдолци, които дойдоха най-напред при нея и при Ито, застанаха там и погледнаха назад към останалите, които чакаха.
— Виждам ви — рече Милико и те мълчаливо поклатиха глави.
Бяха избрани още няколко души, като хайза заеха местата им, и те тръгнаха бавно в мрака, пресякоха коловозите на пътя и се заизкачваха по склона, докато от него слязоха други тамдолци. Сто двайсет и трима души щяха да тръгнат тази нощ и също толкова хайза щяха да останат в лагера вместо тях. Милико се надяваше, че тамдолците го разбират. Поне така й се струваше накрая, като очите на хайза блестяха от веселие заради шегата, която щяха да изиграят на шпиониращите ги от небето.