Поеха по най-бързия път, минаха по пътя си надолу, покрай други хайза, които ги приветстваха радостно. Милико вървеше толкова бързо, колкото бе възможно на хората, задъхана, замаяна, но решена да не почива, защото никой хайза нямаше да спре за почивка. Всички бяха решили да се държат така. Тя започна да залита, когато направиха последното изкачване, за да стигнат края на гората, подпомагана от младите женски хайза, които притичваха около тях. Една от тях бе Тя-върви-далеч, друга — Вятър-в-гора, и много други, чиито имена не можеше да проумее напълно или хайза не ги казваха. Бързоходка бе нарекла тя едната и Шепот другата, защото те ценяха високо дадените им от хората имена. Милико бе пробвала да ги нарече с техните собствени, за да ги поласкае, докато вървяха, но не успяваше да ги произнесе както трябва и опитите й караха хайза да изпадат в пристъпи на смях, от който носовете им се сбръчкваха.
Починаха си до изгрева на слънцето сред дърветата и папратите под една скална козирка. Когато се развидели, тръгнаха отново — тя, Ито, Ернст и тамдолците, които ги водеха, докато други хайза водеха останалите от тях по други пътеки през гората. Хайза се движеха, сякаш на този свят изобщо не съществуваха врагове, като си правеха закачки и веднъж скроиха засада, от която сърцата им подскочиха — шега на Бързоходка. Милико се смръщи и когато останалите сториха същото, тамдолците доловиха настроените и станаха по-тихи, като изглеждаха удивени. Милико хвана Шепот за ръката и за пореден път се опита съвсем сериозно да й обясни нещата, макар тя да владееше по-слабо езика на хората от другите хайза, с които бяха свикнали да общуват.
— Виж! — рече отчаяно Милико накрая, хвана една пръчка и клекна, изскуба свежи и изсъхнали папрати, за да разчисти място. Очерта върху земята кръг с пръчката. — Лагер на Константин-мъж. — Изтегли линия покрай него. — Река.
Малко вероятно бе, както казваха хората с по-големи познания, какъвто и да е нарисуван символ да задейства въображението на хайза. Просто това не отговаряше на техния подход към нещата, линиите и знаците не бяха свързвани с никакви действителни обекти.
— Правим кръг, така че наши очи гледат лагер на хората. Виждат Константин. Виждат Скокливеца.
Шепот кимна, обзета внезапно от въодушевление, от което цялото й тяло се разтресе, както бе приклекнала. Посочи обратно в посока на равнината.
— Те… те… те… — рече тя, грабна пръчката и я размаха към небето с жест, наподобяващ заплаха повече от всичко, което Милико бе виждала някога у хайза. — Те лоши — каза Шепот, хвърли пръчката към небето, подскочи няколко пъти, плясна с ръце и се удари с длани в гърдите. — Аз приятел Скокливеца.
Другарка на Скокливеца. Милико се вгледа, започнала най-накрая да разбира, в напрегнатото изражение на младата женска и Шепот хвана ръката й и я потупа по нея. Бързоходка я погали по рамото. Всички хайза взеха да разговарят помежду си със забързан брътвеж и изведнъж изглежда взеха решение, разделиха се на двойки и всяка от тях хвана по един човек за ръка.
— Милико! — възпротиви се Ито.
— Довери им се, нека да ги оставим. Хайза няма да се изгубят. Те ще поддържат връзка между нас и ще ни съберат отново заедно, когато трябва. Ще ти пратя съобщение. Очаквай го.
Хайза настойчиво ги задърпаха да се разделят, като всеки тръгна по различен път.
— Пазете се! — рече Ернст, като се обърна назад, но скоро дърветата го скриха.
Милико, Ернст и Ито имаха пистолети, които представляваха половината от всичкото оръжие на Тамдолу, като се изключат войниците. Останалите трима въоръжени също идваха. Шест пистолета и малко взривни материали за разчистване на пънове — това бе целият им арсенал. Вървете тихо, не повече от трима заедно, непрестанно бе казвала Милико на хайза, като се стараеше придвижването им да изглежда нормално на сканерите на военните. И по странната си логика хайза ги бяха взели по трима — тя, Шепот и Бързоходка, трима души и шест тамдолци, а сега три групи по трима се бяха впуснали бързо напред.
Никакви закачки повече. Изведнъж Бързоходка и Шепот бяха станали съвсем сериозни, промъквайки се през гората, като този път те на свой ред я предупреждаваха, когато направеше нещо, което в техните чувствителни уши изглеждаше твърде шумно. Не можеше да спори нищо срещу съскането на дихателя, но внимаваше поне да не счупи някоя клонка, като имитираше плъзгащите се стъпки на самите хайза, плавното им спиране и тръгване, сякаш — най-накрая я осени тази мисъл — сякаш те учеха нея.