Почиваше си, когато се налагаше, но само тогава. Веднъж падна тежко от твърде много ходене и двете хайза се втурнаха да я хванат, да погалят лицето й и да погладят косата й. Държаха я, както те се държаха една друга, обгърнали я с тяхната топлота, защото небето се заоблачаваше и вятърът стана студен. Започна да вали.
Изправи се веднага, щом почувства, че може, настоя да продължат с техния ход.
— Добре, добре — рекоха те. — Ти добре.
Следобяд срещнаха още хайза, още женски и двама мъжкари. До последния момент те изобщо не се забелязваха и изведнъж се спуснаха от малко възвишение в гората като малки кафяви сенки, изскачащи изпод дърветата и листата в ситния дъжд, като капките вода блестяха като скъпоценни камъни по козината им. Шепот и Бързоходка им казаха нещо, обгърнали я с ръцете си, и получиха отговор.
— Казва дълъг път тяхно място. Чува. Идва. Много идва. Техни очи топли вижда теб, Михан-тисар.
Бяха дванайсет. Приближиха се един по един и докоснаха ръцете на Милико, притиснаха я, подскочиха и се поклониха с израз на сериозна почит. После Шепот им заприказва надълго и получи също толкова дълги отговори от един или друг от тях.
— Те вижда — рече Бързоходка, докато Шепот разговаряше. — Те вижда място на хора. Хайза боли там. Хора боли.
— Трябва да отидем там — каза Милико, като сложи ръка на сърцето си. — Всички мои хора отиват там, седят на хълмове, наблюдават. Разбираш ли? Добре ли чуваш?
— Аз чува — отвърна Бързоходка и изглежда преведе.
Другите тръгнаха, поведоха. А какво щяха да направят, когато всички стигнат там, Милико нямаше представа. Лудостта на Ито и на останалите я плашеше. Не бяха в състояние да превземат совалка с шест пистолета, нито с останалите от тях, когато пристигнеха, нямаше как с голи ръце да се хвърлят срещу тежко въоръжени войници в брони. Можеха единствено да наблюдават, да стоят там и да се надяват.
Вървяха през целия ден, докато студеният дъжд се процеждаше през листата и вятърът изтърсваше от тях капки върху главите им дори когато в действителност не валеше. Потоците бяха придошли и преливаха свободно. Навлизаха във все по-дива гора.
— Място на хора — напомни им накрая Милико, обзета от отчаяние. — Трябва да отидем до лагера на хората.
— Отива място на хора — потвърди Шепот и в следващия миг вече бе изчезнала, като се втурна между дърветата с такава скорост, че заблуждаваше очите.
— Бяга добре — увери я Бързоходка. — Прави Скокливеца идва далече вземе нея. Много други пада, тя върви.
Милико се намръщи, смутена, тъй като голяма част от бърборенето на хайза бе объркващо. Но Шепот бе хукнала да върши сериозна работа, поне туй изглеждаше да е вярно, и тя с мъка продължи да върви нататък.
Най-сетне забеляза пролука сред дърветата, заклатушка се към нея с последни сили, понеже мярна пушек, дима на мелниците, и скоро след това успя да различи бледото мъждукане на купол. Милико падна на колене в края на гората, като й бе необходимо известно време да осъзнае къде се намира. Никога преди не бе виждала лагера от такъв ъгъл, от височината на хълмовете. Отпусна се там на земята, а Бързоходка я потупа по рамото, защото едва дишаше и очите й се премрежваха. Опипа трите резервни цилиндъра, които държеше в левия си джоб, като се надяваше, че този в маската й не се бе повредил. Даваше си сметка, че може да им се наложи да живеят тук навън в продължение на седмици и не биваше да ги изразходват така.
Слънцето залязваше. Видя как се включиха светлините в лагера и като се добра до края на изгнило покривало, можа да забележи, че под лампите се движеха фигури, натоварена върволица, която сновеше напред-назад, напред-назад между мелницата и шосето.
— Тя идва — рече й внезапно Бързоходка и Милико се обърна назад, изведнъж установи отсъствието на останалите, които бяха стояли между дърветата зад гърба им и сега никъде не се виждаха. Мигна, когато храстите се разтвориха и Шепот дотича запъхтяна.
— Скокливеца — въздъхна Шепот, като се поклащаше с такт с дишането си. — Той боли, той боли тежка работа. Константин-мъж боли. Дава, дава теб.
Държеше парче хартия в мокрия си, покрит с козина юмрук. Милико го взе, разгърна и изглади много внимателно пропитата от влага бележка, докато лекият дъжд я намокри отново и направи хартията съвсем крехка. Трябваше да се наведе съвсем близо върху нея и да я държи под ъгъл в здрача, за да прочете надрасканите, разкривени думи.
— Тук е доста… зле. Няма да се преструваме, че не е. Стойте там. Дръжте се навън. Моля те. Казах ти какво да правиш. Пръснете се и се дръжте надалеч от обсега им… Страхувам се… че може би имат… може би искат… искат още работници… Аз съм добре. Моля те, върни се… Пази се от неприятности.