Двете хайза я гледаха с изписано в очите им учудване. Знаци върху хартия — това ги смущаваше.
— Някой видя ли те? — попита Милико. — Видяха ли те хора?
Шепот сви устни.
— Аз тамдолец — каза тя обидено. — Много тамдолци идва там. Носи чувал, тамдолецо. Донеси брашно, тамдолецо. Скокливеца там, хора виждат мен, не виждат. Кой аз? Аз тамдолец. Скокливец казва твой приятел боли тежка работа. Мъже убива мъже. Той казва обича те.
— Аз също го обичам. — Милико пъхна скъпоценната бележка във вътрешния джоб на якето си, приклекнала сред листата с дръпната върху главата си качулка и държаща другата си ръка в джоба върху ръкохватката на пистолета.
Нямаше никакво действие, което можеха да предприемат и да не влошат по този начин нещата още повече, което да не рискува живота на всички там долу. Дори ако успееха да превземат някой от корабите, това само щеше да предизвика съответно наказание за останалите. Мощна атака. Тук. Край светилището. Живот за живот. Емилио работеше там, за да спаси Тамдолу, за да спаси каквото можеше от планетата. И последното нещо, което би искал, щеше да е някаква донкихотска реакция от тяхна страна.
— Бързоходка — обърна се тя към младата женска, — тичай, намери тамдолците, намери всички хора с мен, разбираш ли? Кажи им, че Милико говори с Константин-мъж, казва всички чакат, чакат, не правят проблеми.
Бързоходка се опита да повтори съобщението, запъвайки се, защото не знаеше всички думи. Спокойно, търпеливо, Милико й го обясни още веднъж и накрая тя кимна разбиращо.
— Казва те седят — рече възбудено Бързоходка. — Ти говори Константин-мъж.
— Да — отвърна тя, — да.
И Бързоходка хукна.
Тамдолците можеха да идват и да си отиват. Войниците на Мазиан не виждаха, както бе казала Шепот, никакви разлики в тях, не можеха да ги разпознаят. И това бе единствената им надежда да запазят връзката помежду си, да съобщят на техните хора там долу, че не са сами. Емилио знаеше, че тя бе наоколо. И макар непрекъснато да настояваше, че тя трябда да бъде другаде, навярно намираше известна утеха в присъствието й.
ГЛАВА ТРЕТА
1
Пел: девето ниво на зеления сектор: 8.1.53 г., 18:00 ч
Слухове се носеха из целия зелен сектор, но нямаше никакви признаци за блокиране, за претърсване, за неизбежна криза. Войниците се разхождаха и посещаваха обичайните места. Гледащите към доковете барове се тресяха от силната музика и пуснатите в почика войници се отпускаха, пиеха, някои дори видимо замаяни. Джош погледна предпазливо през официалната врата на Нго и се шмугна обратно вътре, когато взвод по-сериозни войници премина по коридора — всички с брони, трезви и решителни. Това го изнерви донякъде, защото винаги се притесняваше при такива движения, когато Деймън не се виждаше наоколо. Тали трябваше да изтърпи чакането в скривалището, тъй като сега бе негов ред да се поти цял ден в склада на Нго, като се появяваше в залата само за храна. Но сега бе време за вечеря, Константин закъсняваше и той започна да се безпокои силно. Деймън бе настоявал да излезе вчера и днес, за да проследи канали, да уреди сделка, да говори с хора и да рискува да си навлече проблеми.
Джош вървеше напред-назад и нервничеше, като си даваше сметка какво прави и че Нго го гледаше начумерено от бара. Опита се да се успокои, накрая отиде небрежно до прозорчето отзад, пъхна главата си в кухнята и поръча вечеря на сина на Нго.
— Колко? — попита момчето.
— Една — отвърна той.
Имаше нужда от предлог да остане в голямата зала. Реши, че когато Деймън се върне, ще може да поиска да му сипят малко допълнително плюс още една порция. Бяха платежоспособни, единственото удобство на съществуванието им. Синът на Нго размаха лъжица насреща му, правейки му знак да се разкара.
Тали отиде на обичайната им маса и седна, като погледна пак към вратата. Бяха влезли двама души, нищо необикновено. Но те също се оглеждаха наоколо и се насочиха към задната част на залата. Джош сведе глава и се опита да се скрие в сянката. Приличаха на типове от черния пазар, може би бяха приятели на Нго, но движението им го разтревожи. Спряха се край неговата маса, дръпнаха един стол. Той вдигна учудено поглед, когато единият от тях седна, а другият остана прав.
— Тали — рече седналият, млад мъж с твърдо лице, през чиято брадичка минаваше белег от изгаряне. — Вие сте Тали, нали?
— Не познавам никакъв Тали. Припознали сте се.