— Искам да излезем за момент навън. Просто пред вратата.
— Кои сте вие?
— Към вас е насочен пистолет. Съветвам ви да се подчините.
Това бе дългоочакваният кошмар. Помисли какво може да направи, което се свеждаше до изпросването на куршум. Всеки ден в зеления сектор умираха хора и единственият закон бяха войниците, но Джош нямаше нужда от тях. Тези не бяха хора на Мазиан. Бяха други.
— Хайде!
Стана от мястото си и се отдръпна от масата. Вторият мъж го хвана за лакътя и го отведе до вратата, изведе го навън под ярката светлина на коридора.
— Вижте там! — каза мъжът зад гърба му. — Погледнете към входа точно от другата страна на коридора и ми кажете, ако съм сгрешил човека.
Вдигна очи. Беше мъжът, когото бе видял преди, ониз, който го наблюдаваше. Погледът му се замъгли и взе му се повдига — условен рефлекс.
Познаваше го. Не се сещаше за името, но познаваше човека. Съпровождащият го го хвана пак за лакътя и го поведе напряко през коридора в тази посока, докато мъжът отсреща се прибра, вкара го в тъмната вътрешност на бара на Маскари сред смесицата от изпарения на алкохол и пот и разтърсваща пода музика. Онези, които стояха на бара, извърнаха глави и можеха да го видят по-добре, отколкото непривикналите му очи успяваха да ги различат за момента. Обзе го паника — не само че може да бъде разпознат, но и че осъзнаваше нещо в това място, което той познаваше, когато не трябваше да знае нищо подобно на Пел, не по този начин, не след пропастта, която бе преминал.
Бутнаха го към по-далечния ляв ъгъл на помещението, към едно от затворените сепарета. Там седяха двама души, гузен мъж на средна възраст, който не събуди никаква тревога у него, и другия… другия…
Прилоша му, системата му от условни рефлекси бе разбудена против волята му. Опипа да хване облегалката на евтин пластмасов стол и се подпря на нея.
— Знаех си, че си ти — рече мъжът. — Джош, това си ти, нали?
— Габриел — изскочи името от блокираното му минало и цели структури се разклатиха. Олюля се, подпрян на стола, като видя отново кораба си, неговия кораб и неговите спътници… и този човек… този човек сред тях…
— Джесад — поправи го Габриел, като го хвана за ръката и го погледна изпитателно. — Джош, как се озова тук?
— Хората на Мазиан.
Беше притиснат в тази ниша със завеса, в усамотено място, в капан. Обърна се, видя, че другите му препречваха пътя навън, а когато върна погледа си обратно към сянката, едва успя да различи лицето на Габриел — такова, каквото бе изглеждало на кораба, когато се бяха разделили, когато го бе прехвърлил при Блас на „Чука“, близо до Маринър. Сега същият този мъж постави нежно ръка на рамото му, накара го да седне на стола край малката кръгла маса. Габриел, седнал срещу него, се наведе напред.
— Тук се казвам Джесад. Тези господа са мистър Коледи и мистър Кресич. Мистър Кресич беше съветник на тази станция, когато на нея съществуваше съвет. Бихте ли ни извинили, господа? Искам да поговоря с приятеля си. Изчакайте отвън. Погрижете се да не ни безпокоят.
Другите се оттеглиха и двамата останаха сами в мъждивата светлина на отслабваща крушка. Тали не искаше да остава насаме с този човек. Но любопитството го накара да остане на мястото си повече, отколкото страха от пистолета на Коледи отвън, любопитство с предчувствието за болка в него, като безпокойството за рана.
— Джош? — каза Габриел/Джесад. — Ние сме партньори, нали?
Можеше да е подвеждане, можеше да е истина. Поклати безпомощно глава.
— Промиване на мозъка. Паметта ми…
Лицето на Габриел се сви от нескрита болка и той се пресегна, хвана го за ръката.
— Джош, ти дойде, нали? Опита се да ни вземеш. „Чукът“ ме измъкна, когато нещата се провалиха. Но ти не знаеше това, нали? Ти се качи на „Хвърчилото“ и те те хванаха. Промиване на мозъка… Джош, къде са останалите? Къде са останалите от нас, Кита и…
Поклати глава, обхванат от студ, от празнота.
— Мъртви са. Не мога да си спомня ясно. Паметта ми я няма.
За миг бе на границата да повърне, освободи ръката си и я постави върху устата, облегнал се на масата, като се опитваше да контролира реакциите си.
— Видях те в коридора — заяви Габриел. — Не повярвах на очите си. Но започнах да задавам въпроси. Нго не пожела да каже с кого си, но той също е някой, когото преследват, нали? Имаш приятели тук. Приятел. Не е ли така? Не е един от нашите, а някой друг. Така ли?
Не можеше да мисли. Старите и новите му приятели воюваха помежду си. Стомахът му се бе свил на топка от противоречия. Страхуваше се за Пел — бяха го заложили в него. А работата на Габриел бе да унищожава станции. Габриел бе тук, както се бе намирал на Маринър…