Елена и „Естел“. „Естел“ бе загинала на Маринър.
— Така ли е?
Трепна, премига, гледайки Габриел.
— Имам нужда от теб — изсъска той. — От твоята помощ. От уменията ти…
— Аз бях никой — рече той. Подозрението му, че го лъжат, нарасна още повече. Мъжът го познаваше и твърдеше неща, които не бяха истина, никога не бяха били. — Не знам за какво говорите.
— Ние бяхме екип, Джош.
— Аз бях бойкомпер на сондата…
— Това са рефлексните записи. — Габриел го хвана за китката и го разтърси грубо. — Ти си Джошуа Тали от специалните служби. Преминал си обучение с рефлексни записи за това. Дойде от лабораториите на Цитиана…
— Имах майка, баща. Живеех на Цитиана с леля си. Тя се казваше…
— Ти идваш от лабораториите, Джош. Обучили са те на всички подсъзнателни нива. Пробутали са ти грешни записи, измислица, измама. Нещо, което да изплува лъжливо на повърхността, лъжи, които да им кажеш и да ги убедиш в тях, ако се наложи. И те са изплували, нали? Прикрили са всичко.
— Имах родители. Обичах ги…
— Ти си мой партньор, Джош. Ние преминахме една и съща програма за подготовка. Обучиха ни за една и съща работа. Ти си моята резерва. Работихме заедно, станция след станция, разузнаване и оперативна намеса.
Тали се освободи от хватката на Габриел, примигна, заслепен от прилива на сълзи. Всичко започна да се разпада, невъзвратимо, фермата, слънчевият пейзаж, детството…
— Ние сме родени в лабораторите — продължи Габриел. — И двамата. Всичко останало, всякакъв друг спомен, ни е програмиран чрез записи и следващия път могат да ни дадат нещо друго. Цитиана бе реална, аз съм реален, докато не сменят записите. Докато не се превърна в нещо друго. Те са бърникали в съзнанието ти, Джош. Погребали са единственото нещо, което е било реално. Ти си им представил лъжата и тя е изтрила и заместила цялата ти памет. Но истината е там. Ти познаваш компютрите. Оцелял си тук. И познаваш тази станция.
Тали седеше, притиснал устни в опакото на ръката си, по лицето му се стичаха сълзи, но той не плачеше. Бе вцепенен, а сълзите продължаваха да текат.
— Какво искате да направя?
— Какво можеш да направиш? Какви са връзките ти? Те не са сред хората на Мазиан, нали?
— Не.
— Кои са?
Остана така известно време, без да мърда. Сълзите спряха, изворът им пресъхна някъде вътре в него. Цялата му памет изглеждаше празна, в спомените му се смесваха ареста на станцията и някакво много далечно място, бели килии и униформени надзиратели. Най-накрая си даде сметка, че се бе чувствал достатъчно щастлив в ареста, защото той представляваше дом, място, което съществуваше навсякъде, изглеждаше еднакво от двете страни на фронта на политиката и на войната. Дом.
— Нека приемем, че действам по свой начин — каза той. — Нека допуснем, че говоря с моите хора за свръзка, нали така? Мога да успея да ви окажа известна помощ. Това си има цена.
— Каква цена?
Облегна се на стола, кимна към изхода на сепарето, пред който чакаха Коледи и Кресич.
— Вие си имате собствена мрежа, нали? Да предположим, че аз допринеса с моите възможности. Вие с какво разполагате? Да допуснем, че бих могъл да ви доставя почти всичко на тази станция, но нямам ръце, с които да го взема.
— Аз имам такава — отвърна Габриел.
— Аз имам останалото. Има обаче едно нещо, което искам, но не мога да завзема без сила. Совалка. Която да излети и да ме отведе на Тамдолу.
Габриел остана мълчалив известно време.
— Имаш ли такъв достъп?
— Казах, че имам приятел. И искам да се махна оттук.
— Двамата с теб можем да се възползваме от тази възможност.
— И този мой приятел.
— Този, с когото работиш на пазара?
— Мислете си каквото искате. Мога да ви осигуря всякакъв достъп, какъвто ви е необходим. Изгответе план как да ни измъкнете от тази станция.
Габриел кимна бавно.
— Трябва да се връщам — заяви Джош. — Задействайте се. Нямаме много време.
— Сега совалките кацат на червения док.
— Мога да ви отведа там. Мога да ви закарам на всяко място, което поискате. Това, което ни трябва, е достатъчно сила, за да го завладеем, когат остигнем там.
— Докато хората на Мазиан са заети?
— Докато са заети. Има начини. — Изгледа продължително Габриел. — Вие ще вдигнете всичко тук във въздуха. Кога?
Мъжът изглежда преценяваше дали изобщо да му отговори.
— Не съм склонен към самоубийство. Искам да се махна оттук не по-малко от който и да е друг, а този път няма шанс „Чукът“ да дойде да ни прибере. Совалка, капсула, всичко, което има вероятност да се задържи достатъчно дълго на орбита…
— Добре — рече Тали. — Знаете къде да ме намерите.