— Преместете чувалите и ги сложете на куп — викнаха надзирателите, когато стълпяването стана очевидно; а и шумът бе значителен — проклинащи гласове, барабаненето на дъжда върху надуваемите куполи, вездесъщото бучене на компресорите.
Изтощените станцисти се намусиха, но накрая започнаха да правят това, което им казваха. Повечето от тях бяха млади строителни работници и техници, на практика без багаж и немалко от тях — изплашени от първата си среща с атмосферните стихии. Бяха родени на станции, бяха натежали с по килограм или малко повече вследствие притеглянето на Тамдолу, примигваха при гръмотевиците или светкавиците, които се гонеха из развълнуваното небе. Нямаше да могат да си легнат, докато не устроят нещо като спално помещение; нямаше почивка за никого от туземците или хората, които пренасяха по хълма хранителните стоки за натоварване на совалката, нито за екипите по поддръжката, които се опитваха да се справят с неизбежното наводняване на куполите.
Намръщен, Джон Лукас проследи работата за известно време, после се върна в главния купол, в който се намираше центърът за управление. Закрачи напред-назад, заслушан в дъжда, изчака така малко над половин час, накрая се облече отново и си сложи маска, за да отиде до совалката.
— Довиждане, сър — изпрати го комоператорът, надигайки се от бюрото си. Други спряха да работят, малцината, които бяха тук.
Той им стисна ръцете, все така смръщен, после излезе през леката врата на шлюза и изкачи дървените стъпала към пътеката, залят отново от студения дъжд. Възпълното му петдесетгодишно тяло се чувстваше неудобно в яркожълтия найлонов дъждобран. Винаги бе съзнавал това унижение и го мразеше, мразеше да джапа в кал до глезените, мразеше студа, който проникваше дори през мушамата и подплатата й. Костюмите за дъжд и задължителните дихатели превръщаха всички хора от базата в жълти чудовища, размазани сред пороя. Тамдолците сновяха нагоре-надолу голи и се наслаждаваха на дъжда, кафявата им козина придобиваше тъмен блясък под влагата и прилепваше по тънките им и дълги крайници и жилави тела, по лицата им с кръгли очи и уста, застинала в постоянно „о“ на изненада. Те наблюдаваха и разговаряха на собствения си език — тих ромон на фона на дъжда и непрестанния гръмотевичен тътен. Лукас вървеше по правата пътека към площадката за кацане, не по другата, която минаваше край куполите на складовете и бараките. По тази нямаше движение. Нито срещи. Нито сбогуване. Погледна потъналите във вода полета; сивозелените храсти и дървета по хълмовете край базата все пак се забелязваха през дъждовната завеса. Реката бе придошла, бе заляла участъци от отсрещния бряг, където започваше да се образува блато въпреки всичките им опити да го пресушат — то означаваше болести сред туземните работници, ако някои тамдолци се бяха промъкнали в лагера, без да бъдат ваксинирани. Базата на Тамдолу не беше рай. Лукас не съжаляваше, че я напуска и оставя новодошлите и тамдолците да се оправят едни с други. Това, което го глождеше, бе начинът на отзоваването му.
— Сър.
В последния момент досаден изпращач пристъпи с плясък по пътеката зад него. Бенет Джейсинт. Джон се извърна леко и продължи да върви, като накара мъжа да го задмине сред калта и пороя.
— Дигата на мелницата — рече Джейсинт, дишайки тежко през паузите и съскането на дихателя. — Там трябва да отиде екип от хора с тежко оборудване и чували с пясък.
— Това вече не е мой проблем — отвърна Джон. — Оправяйте се сами. За какво ви бива? Пратете онези разглезени тамдолци. Свикайте допълнителна бригада от тях. Или изчакайте новите надзорници, защо не? Можете да обясните всичко на племенника ми.
— Къде са те? — запита Бенет.
Джейсинт бе умел обструкционист, винаги разполагаше с възражения, когато трябваше да се направи някое подобрение. Неведнъж бе изпращал оплаквания през главата му. Бе спрял един строителен проект, така че и досега пътят към изворите си оставаше кален коловоз. Джон се усмихна и посочи оттатък, през полята, назад към складовите куполи.
— Няма време.
— Това е ваш проблем.
Бенет Джейсинт го наруга в лицето и хукна натам, после промени решението си и се отправи отново назад към мелницата. Джон се изсмя. Чувалите там щяха да прогизнат. Нека онези Константин да си блъскат главата.