— В момента има ли там совалка в док?
— Ще проверя — отвърна той и стана.
Опипа изхода през засенчената завеса на сепарето и се измъкна сред шума навън, където Коледи, спътникът му и Кресич се надигнаха разтревожени от близка маса. Габриел обаче се бе появил зад гърба му. Оставиха го да си върви. Проправи си път между масите, покрай глави, които останаха наведени над чаши и чинии, покрай рамене, все така извърнати с гръб към него.
Въздухът отвън го удари като стена от студ и светлина. Пое дълбоко дъх, опита се да прочисти главата си, докато паметта му се превръщаше в мрежа от сенки, от проблясъци тук и там, от истина и неистина.
Цитиана бе лъжа. Той също. Част от него действаше като автомат, какъвто си спомняше, че бе обучен да бъде — осъзнаваше инстинкти, на които никога не се бе доверявал, без да знае защо ги притежава. Пое още глътка въздух, опитвайки се да разсъждава, докато тялото му се движеше на автопилот по коридора и търсеше убежище.
Едва когато се върна при изстиналата си вечеря в задната част на бара на Нго, когато седна на това познато място с гръб към ъгъла и действителността на Пел продължи все така да снове напред-назад из залата пред него, вцепенението му започна да го отпуска. Помисли си за Деймън — един живот, едничкият живот, който би имал сили да спаси.
Той убиваше. Създаден бе да го прави. Именно за това изобщо съществуваха такива като него и Габриел. Джошуа и Габриел. Осъзна иронията на имената им, преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Лабораториите. Те представляваха бялата пустош, в която бе живял, белотата в сънищата му. Внимателно бе лишен от човечност. Обучен с рефлексни записи — надарен с умения, натъпкан с лъжи, които да разправя за това, че е човек.
Само че тези лъжи имаха един недостатък — бяха заложени в човешка плът, с човешки инстинкти, и на Джош лъжите му бяха харесали.
Преживяваше ги отново в сънищата си.
Изяде вечерята си, която през цялото време засядаше на гърлото му, прокара я надолу със студено кафе, наля си още една чаша от термоса.
Би могъл да измъкне Деймън. Останалите трябваше да умрат. А за да измъкне Константин, се налагаше да си трае, и Габриел трябваше да подмами другите да го последват, да обещае на всички им живот, да им обещае помощ, която никога нямаше да дойде. Всички щяха да загинат с изключение на него, на Габриел и на Деймън. Запита се как да склони Константин да напусне Пел… дали изобщо би могъл да го убеди. Ако трябваше да използва аргументи — какви аргументи?
Алисия Лукас-Константин. Помисли си за нея, защото тя му бе помогнала, докато помагаше на Деймън. Тя никога нямаше да може да напусне станцията. И за пазачите, които му бяха дали пари в болницата; и за тамдолеца, който ги следваше навсякъде и се грижеше за тях; и за хората, които бяха преживели ада на корабите и на И-зоната; и за мъжете, жените, децата…
Заплака, подпрял глава на ръцете си, докато някъде дълбоко в него имаше инстинкти, които работеха с хладнокръвна пресметливост, които знаеха как да унищожат място като Пел, знаеха, че туй бе единствената причина за неговото съществуване.
На останалото вече не вярваше.
Избърса очите си, изпи кафето и продължи да седи и да чака.
2
Съюзарски кръстосвач „Единство“ в дълбокия космос: 8.1.53 г.
Заровете се търколиха, спряха на едно и едно и Ейръс вдигна печално рамене, докато Дейин Джейкъби маркира нова сума на точките, а Азов се подхвана поредна игра. Двамата пазачи, които винаги дежуреха тук в главната зала на долната палуба, седяха на пейките край стената и наблюдаваха, като младите и съвършени лица бяха почти безизразни. Той и Джейкъби и по-рядко Азов играеха на въображаеми точки, срещу които щяха да се предоставят истински кредити, когато стигнеха заедно до някоя цивилизована точка. А това, помисли си Сигъст, бе също толкова непредсказуемо, колкото и играта на зарове.
Единственият настоящ враг бе скуката. Азов стана общителен, седеше, облечен в черно и мрачен, на масата и играеше с тях, защото не би се пречупил и играл хазарт с подчинените си. Манекените навярно се забавляваха някъде другаде. Ейръс не можеше да си го представи. Нищо не ги засягаше, нищо не караше тези тъпи, омразни очи да светнат. Само Азов се присъединяваше от време на време към тях, докато седяха в главната зала, прекарваха по осем или девет часа на ден в досадно седене, защото нямаше никаква работа, която да вършат, никаква задача, която да решат. През повечето време седяха в единственото помещение, където им разрешаваха да се държат свободно, и разговаряха, най-накрая си говореха.
Дейин изобщо не се стесняваше да приказва, изливаше тайните на живота си, на работата си, на взаимоотношенията си. Ейръс се противопоставяше на опитите на Джейкъби и на Азов да го накарат да разкаже за родната си планета. Това криеше опасност. Но все пак той говореше — за впечатленията си от кораба, за сегашното положение, за каквото и да е било, за всичко, което смяташе, че бе безобидно. За въпроси от правната и икономическата теория, в която и тримата — той, Джейкъби и Азов, имаха някакъв опит. Пошегува се леко в каква валута щяха да платят залозите си, на което Азов се разсмя с пълен глас. Едва ли би могъл да изрази облекчението си, че има някой, с когото да разговаря, да разменя закачки с някого. Изпитваше привързаност към Дейин — като към някой роднина, нещо, което не бе по избор, но все пак неизбежно. И двамата се нуждаеха един от друг, за да запазят здравия си разум. Накрая започна развива такова отношение и към Азов, като го смяташе за симпатичен и надарен с чувство за хумор. Това криеше опасност и той го знаеше.