Джейкъби спечели следващия кръг. Азов спокойно отбеляза точките, после се обърна към марионетките.
— Жул, ще донесеш ли една бутилка тук?
Единият стана и отиде да изпълни поръчката.
— Мислех, че вместо имена имат по-скоро номера — рече тихо Сигъст. Вече бяха изпили една бутилка. После съжали за откровеността си.
— В Съюза има много неща, които не виждате — каза Азов. — Но може да ви се удаде такава възможност.
Ейръс се засмя и изведнъж го полазиха студени тръпки. Как? — замръзна на гърлото му. Бяха пили твърде много, и то заедно. Азов никога не издаваше намеренията на нацията си, никакви планове след Пел. Допусна изражението му да се промени едва забележимо и в същия момент забеляза същото върху лицето на Азов — взаимен смут, миг, продължил твърде дълго, в забавен каданс, упоен от алкохола, в който Джейкъби бе трети неволен участник.
Сигъст се засмя отново, насила, стараейки се да не се покаже гузен, облегна се на стола и погледна към Азов.
— Какво, нима те също играят хазарт? — попита той, като се опита да придаде на шегата друг смисъл.
Азов присви устни, изгледа го изпод едната си сребриста вежда и се усмихна, сякаш наистина бе развеселен.
„Няма да се върна у дома — помисли си отчаяно Ейръс. — Няма да има предупреждение. Именно това имаше той предвид.“
3
Пел: тамдолски тунели: 8.1.53 г., 18:30 ч
В тъмното пространство шаваха множество тела. Деймън се услуша, стресна се, когато чу някой да се движи близо него, и още веднъж, когато нечия ръка докосна неговата в мрака на тунела. Насочи прожектора в тази посока, като трепереше от студа.
— Аз Синия зъб — промълви познат глас. — Ти идва види нея?
Деймън се поколеба, остана дълго така, загледан в стълбите, които се простираха като паяжина извън обсега на лампата, която носеше.
— Не — отвърна със съжаление той. — Не. Аз само ще премина. Бях в белия сектор. Искам само да премина.
— Тя иска ти дойде. Иска. Казва всеки път.
— Не — прошепна дрезгаво, като си даваше сметка, че оставаха все по-малко възможности и скоро изобщо нямаше да има шанс. — Не, Сини зъбе. Аз я обичам и затова няма. Не знаеш ли, че ще е опасно за нея, ако отида там? Ще дойдат мъже-с-пушки. Не мога. Не мога, колкото и много да ми се иска.
Топлата ръка на тамдолеца го погали, задържа се върху неговата.
— Ти казва добро нещо.
Изненада се от такова разсъждение на тамдолец. Макар Константин да знаеше, че те имат развит мисловен процес, бе удивен от факта, че мисълта им може да следва човешкия начин на разсъждаване. Хвана ръката на тамдолеца и я стисна, благодарен на Синия зъб за присъствието му в момент, когато не му оставаше някаква друга утеха. Седна на металните стъпала, пое спокойно дъх в маската, прие утехата, откъдето можеше да я получи, да остане за момент в безопасност от неприятелски погледи, с някой, който въпреки всички различия се бе превърнал в приятел. Мъжкарят хайза приклекна на платформата пред него, като очите му блестяха от непреките отражения на светлината наколоко, потупа коляното му просто от приятелско чувство.
— Ти ме наблюдаваш — рече Деймън, — и то през цялото време.
Синия зъб се поизпъчи леко — потвърждение.
— Хайза са много мили — продължи той. — Много добри.
Тамдолецът килна глава и сбръчка вежди.
— Ти неин бебе. — Семейството представляваше доста трудно понятие за хайза. — Ти бебе ’Лисия.
— Да, бях.
— Тя твой майка.
— Така е.
— ’Милио неин бебе.
— Да, също.
— Аз обича него.
Деймън се усмихна с болка.
— При тебе няма половинчати неща, така ли е, Сини зъбе? Всичко или нищо. Ти си добър другар. Колко души познавате вие, хайза? Познавате ли други хора или само рода Константин? Мисля, че всичките ми приятели са загинали, Сини зъбе. Опитах се да ги намеря. Те или се крият, или са мъртви.