— Смятате, че разполагате със средства да го сторите?
— Имам хора — намеси се Кресич. — Коледи също. Можем да съберем хиляда души за пет минути.
— Знаете какво ще последва от това — отвърна Деймън. — Ще затънем до ушите във войска. Трупове в коридорите, ако не ни издухат всички в космоса.
— Известно ви е, че те държат цялата станция — заяви спокойно Джесад. — И те могат да направят с нея, каквото си поискат. Освен вас няма никой друг виден човек, който да се застъпи за старата Пел. С Лукас е свършено. Той разправя само това, което Мазиан му даде да прочете. Винаги се движи под охрана. Единият избор е да има трупове в коридорите, наистина. Другият обаче е както са постъпили с Лукас, не е ли така? Да ви дават и на вас готови изказвания, които да прочетете. Ще ви позволят да се сменяте с Лукас или изобщо ще се отърват от вас. В крайна сметка те разполагат с Лукас и той се подчинява на заповедите им, нали?
— Много точно го казахте, мистър Джесад.
„Ами по въпроса за совалката?“ — помисли си Константин, като се облегна назад на стола. Обърна се към Джош, който посрещна погледа му с разтревожени очи. Извърна се отново напред.
— Какво предлагате?
— Да ни осигурите достъп до главното управление. Ние ще се погрижим за останалото.
— Така никога няма да успеете — рече Деймън. — Навън има бойни кораби. Не можете да ги спрете, като държите главното управление. Те ще ни вдигнат във въздуха, не си ли давате сметка за това?
— Имам начин да успея.
— Представете го тогава. Кажете ни точно и ясно какво предлагате и ме оставете да го премисля една нощ.
— Да ви оставим да се разхождате свободно наоколо, след като знаете имена и лица?
— Знаете моето — припомни той на Джесад и получи в отговор леко трепване на очите.
— Повярвай му — обади се Джош. — Той ще успее.
Отвън се чу трясък, дори през музиката. Завесата се изду навътре — от тялото на Коледи, който падна върху масата с дупка в челото. Кресич скочи с вик на ужас. Деймън се хвърли назад, блъсна се в стената заедно с Джош. Джесад бръкна в джоба си. Писъци надвикваха музиката отвън, докато войници с брони и вдигнати пушки застанаха на входа на сепарето.
— Не мърдайте! — заповяда един от тях.
Джесад извади пистолета си. Гръмна пушка и се разнесе мирис на изгоряло, когато Джесад се срина на земята, потрепвайки. Константин гледаше объркан и изплашен войниците и насочените към тях дула. До него Тали не мърдаше.
Друг войник довлече още някой за яката — Нго, който изтръпна под погледа на Деймън и сякаш бе готов да повърне.
— Тези ли са? — попита войникът.
Нго кимна.
— Накараха ме да ги скрия. Заплашиха ме. Заплашиха семейството ми. Ние искаме да отидем в белия сектор, ние всички.
— Този кой е? — войникът посочи с глава към Кресич.
— Не знам — отвърна Нго. — Не го познавам. Останалите не ги познавам.
— Изведете ги! — нареди офицерът. — Претърсете ги. Мъртвите също.
Свърши се. Стотици мисли заляха съзнанието на Деймън — да бръкне в джоба си за пистолета, да побегне, да се отдалечи колкото може, преди да го застрелят.
Ами Джош… майка му и брат му…
Хванаха го, обърнаха го към стената и го накараха да разтвори ръце и крака, направиха същото с Тали до него и с Кресич. Претърсиха джобовете му и извадиха картите, пистолета, който сам по себе си бе достатъчен да го екзекутират на място.
Извърнаха го отново с лице към тях, с опрян в стената гръб, и го разгледаха по-внимателно.
— Вие Константин ли сте?
Деймън не отговори. Един войник го удари в корема, той се преви и се хвърли към него с рамото напред, ниско, събори го заедно с един стол под масата. Нечий ботуш го ритна в гърба и бе стъпкан от разразилия се над него бой. Отскубна се от войника, който бе проснал в несвяст, опита се да се изправи на крака до ръба на масата. Край рамото му профуча изстрел и удари Кресич в стомаха.
Удари го приклад на пушка. Коленете му омекнаха, отказвайки да го задържат на крака. Втори удар дойде върху ръката му, опряна на масата. Той се отдръпна, преви се, когато го получи ритник в корема, остана превит под ударите, докато го пребиха почти до безсъзнание. После го изправиха между двама от тях.
— Джош! — рече той замаяно. — Джош?
Бяха вдигнали и Тали, увиснал също между двама, които се опитваха да го върнат в съзнание, разтърсвайки го. Той успя да стъпи на краката си, докато главата му се поклащаше като на пиян. От слепоочието му тчеше кръв. Нямаше защо да се занимават с Кресич — той все още мърдаше, ранен в корема, и кръвта му бързо изтичаше. Щяха да го оставят.
Константин се огледа, когато ги изведоха в голямата зала. Нго бе избягал или го бяха откарали. Посетителите се бяха изпарили. Имаше само няколко трупа тук-там и наоколо стояха войници с пушки.