Стигна до билото на хълма и пое надолу към совалката, която изглеждаше като чуждо тяло насред мочурливата поляна, с отворен товарен люк, около който сновяха тамдолци, а между тях и няколко човешки същества в жълти облекла. Пътеката му се сля с тази, по която се движеха туземните работници и я разкалваха; той пристъпяше по тревистия й край, изруга, когато един наварен тамдолец се олюля твърде близо до него, но поне бе доволен, че му се махаха от пътя. Стъпи на площадката за кацане, кимна бегло на един човек надзирател и по товарната рампа се качи в совалката. Там, на студеното съблече мокрия си дъждобран, като остави маската. Заповяда на шефа на тамдолска бригада да почисти изкаляното място и се запъти по коридора към асансьора, качи се най-горе, в чист стоманен коридор и малка пътническа кабина с тапицирани столове.
В нея имаше тамдолци — двама работници, отиващи на смяна на станцията. Те се спогледаха неуверено, когато го видяха, докоснаха се един друг. Джон затвори херметичната врата на пътническата кабина и смени въздуха, така че той можеше да махне дихателя си, а туземците трябваше да си сложат техните. Седна насреща им, гледайки през тях в кабината без прозорци. Въздухът вонеше на мокри тамдолци — миризма, с която бе живял три години, миризма, с която живееше всеки на Пел, който имаше чувствителен нос, но в базата на Тамдолу бе най-лошо. Прашно зърно, шумни инсталации, увиващи се растения, кал, тиня, пушекът на мелниците, отходни места, които преливаха, клоаки, чиито нечистотии се пенеха, горска плесен, която можеше да унищожи дихател и да убие човек, ако го свари без резервен — но не стигаше всичко това, ами трябваше и да управлява малоумните тамдолски работници с техните религиозни табута и непрестанни извинения. Беше горд с постиженията си, с увеличените добиви и постигнатата ефективност на места, където се оплакваха, че тамдолците са си тамдолци и не разбират нищо от планграфици. Но те ги проумяха, спазваха и поставиха рекорди по производство.
Лукас не получи благодарности за всичко това, когато станцията бе обхваната от криза, и разширението на Тамдолу, което бе отлагано от едно заседание по планиране за друго, изведнъж потръгна. В заводите щяха да се отворят нови цехове, които той бе направил възможни и там щяха да се трудят работници, чиито снабдяване и подслоняване той бе направил възможни, като използваше финансови средства на фирмата „Лукас“ и съоръжения на фирмата „Лукас“.
Двама от рода Константин бяха изпратени долу да следят този етап, без да кажат едно „благодаря, мистър Лукас“ или „добра работа, Джон, благодаря, че ни оставяте офисите на фирмата си и собствения си бизнес, благодаря, че сте вършили тази работа цели три години“. „Емилио Константин и Милико Дий са назначени за надзорници на Тамдолу; моля уредете сдаването и се качете възможно най-бързо на станцията.“ Племенникът му Емилио. Младият Емилио щеше да ръководи строежа. Представителите на рода Константин винаги се включваха на последния етап, винаги бяха там, където трябваше да се споменат нечии заслуги. Станционният съвет бе демократичен, но в службите властваше династия. Навсякъде Константиновци. Родът Лукас също пристигна с първите на Пел, включи се наравно в строежа, тогава притежаваха важна фирма на Старите звезди; но Константиновците маневрираха ловко и увеличаваха властта си при всяка възможност. И сега отново — негово оборудване, негова подготовка, а Константин начело, когато обществеността можеше да забележи постиженията. Емилио, синът на сестра му Алисия и на Анджело. Хората можеха да се манипулират, ако името Константин винаги бе единственото, което им позволяваха да чуят; а Анджело бе опитен майстор на тази тактика.
Щеше да е признак на учтивост, ако Лукас бе посрещнал племенника си и съпругата му, когато пристигнаха, ако бе останал няколко дни да сподели опита си с тях или поне ги бе информирал за незабавното си отлитане със совалката, която ги бе смъкнала долу. Щеше да е признак на учтивост от тяхна страна, ако веднага бяха дошли в куполите, за да го поздравят официално — някакво признание за авторитета му в базата, но те не го сториха. Дори не изпратиха по комвръзката едно „здрасти, чичо“, когато кацнаха. Сега той нямаше настроение за празно любезничене, да стои под дъжда, за да се ръкува и да приказва вежливо на племенник, с който рядко разговаряше. Беше се противопоставил на брака на сестра си; беше спорил с нея; роднинството не му бе осигурило вътрешна връзка с рода Константин: при нейното държане ставаше дума по-скоро за дезертьорство. Джон и Алисия не си бяха продумали оттогава, освен служебно, присъствието й го потискаше. А момчетата приличаха на Анджело, какъвто бе на младини; Джон ги избягваше, защото те навярно се надяваха да сложат ръка на фирмата „Лукас“ — поне върху дял от нея, след смъртта му, като най-близки сродници. Именно тази надежда, както той продължаваше да вярва, бе привлякла Анджело към Алисия: „Лукас“ все още бе най-голямата независима на Пел фирма. Но Джон се бе измъкнал от капана, като ги бе изненадал с наследник — не по вкуса му, но все пак жив човек. Бе работил през тези три години на Тамдолу, като отначало смяташе, че ще може да разшири фирмата си на планетата чрез строежи. Анджело бе усетил това и бе накарал съвета да го спре. По екологични съображения. Сега направи последния ход.