Вратата се отвори. Вдигна поглед към трима войници и към Константин — измит, облечен в кафяви работни дрехи, с няколко лепенки на лицето, които му бяха сложили лекарите. Не изглеждаше зле, помисли си тя разсеяно, като се облегна на едната си ръка.
— Искате ли да говорим? — попита го тя. — Или какво?
Той не отговори, но и не показа намерение да се спречква. Сигни махна на войниците да излязат. Вратата се затвори и Деймън продължи да стои, гледайки към всичко друго, само не и към нея.
— Къде е Джош Тали? — запита той накрая.
— Някъде на борда на кораба. В шкафа там има чаши. Искате ли да пийнете?
— Искам да бъда пуснат от тук — каза Деймън. — Искам тази станция да бъде върната в ръцете на собственото й законно правителство. Искам сметка за това, колко граждани сте убили.
— О! — възкликна Малори, като се засмя за секунда и преразгледа оценката си за младия Константин. Усмихна се кисело и с крак се отблъсна от леглото, като отмести стола си малко назад. Махна с ръка към леглото, указвайки му място, където да седне. — Значи искате — рече тя. — Седнете. Седнете, мистър Константин.
Той се подчини. Гледаше я с упорития мрачен поглед на баща си.
— В действителност не си правите никакви такива илюзии, нали? — заяви Сигни.
— Никакви.
Тя кимна, като го съжали. Млад. С приятно лице. Интелигентен, добре сложен. Той и Джош доста си приличаха. Тази война погубваше неща, от които й се повдигаше. Млади хора като тях се превръщаха в трупове. Само ако беше някой друг… но името му случайно бе Константин и това го обричаше. Пел щеше да реагира на това име и той трябваше да бъде премахнат.
— Желаете ли питието?
Деймън не го отказа. Тя му подаде чашата си и запази бутилката за себе си.
— Джон Лукас играе ролята на ваша марионетка, нали? — попита той.
Нямаше нужда да го измъчва с истината. Кимна.
— Изпълнява заповеди.
— Следващият ви ход ще е да разчистите зеления сектор?
Малори кимна.
— Пуснете ме да говоря по интеркома. Оставете ме да опитам да ги вразумя.
— За да спасите живота си ли? Или да заместите Лукас? Няма да успеете.
— За да спася техния.
Тя го изгледа продължително, мълчаливо.
— Вие няма да се появите пред тях, мистър Константин. Ще изчезнете съвсем тихо. Мисля, че го знаете. — Край бедрото й висеше пистолет. Постави ръката си върху него, както седеше, като прецени, че Деймън няма да скочи, но за всеки случай. — Да приемем, че ако открия двама души, няма да издухам в космоса целия сектор. Техните имена са Джеймс Мюлер и Джудит Кроуел. Къде са те? Ако успея да стигна точно до тях, ще бъде спасен живота на много хора.
— Нямам представа.
— Не ги ли познавате?
— Не знам къде се намират. Не мисля, че сред живите, ако се предполага, че са в зеления сектор. Познавам твърде добре района, щях да съм ги открил досега, ако бяха там.
— Съжалявам за това — каза Сигни. — Ще направя, каквото мога, в такива разумни граници, в които ми е възможно. Мога да ви го обещая. Вие сте цивилизован човек, мистър Константин. Изчезнал вид. Ако можех да намеря начин да ви измъкна от това, щях да го сторя, но съм притисната от всички страни.
Той не отговори. Държейки го под око, тя отпи глътка от бутилката. Той сръбна от чашата.
— А как са останалите от семейството ми? — запита той накрая.
Устата й се изкриви.
— Доста добре. В пълна безопасност, мистър Константин. Майка ви прави всичко, което поискаме, а брат ви не представлява опасност там, където се намира. Доставките пристигат навреме, така е нямаме причина да възразяваме срещу присъствието му там долу. Той също е цивилизован човек, за щастие такъв, който няма достъп до големи тълпи и сложни системи на място, където се намират корабите ни в док.
Устните му трепнаха. Изпи останалото в чашата си. Малори се наведе напред и му наля още пиене. Съзнателно рискува да се протегне близо до него. Играеше си със съдбата, така положението им се изравняваше. Време бе да свърши с всичко това. Ако Деймън преживееше утрешния ден, щеше да научи твърде много за нещата, което предстоеше да се случат, а това би било твърде жестоко. Усещаше горчивина в устата си, която брендито не можеше да премахне. Бутна бутилката към него.
— Вземете я със себе си — предложи му тя. — Сега ви пускам да се върнете в квартирата си. Моите почитания, мистър Константин.