Някои биха протестирали, плакали и умолявали. Други биха се нахвърлили върху нея, като начин да ускорят работата. Деймън стана и без да докосне бутилката, отиде до вратата, погледна назад, когато тя не се отвори.
Сигни извика дежурния офицер.
— Отведете арестувания. — Чу потвърждението на заповедта и след кратък размисъл добави: — Доведете Джош Тали, като идвате.
Думите й предизвикаха проблясък на ужас в очите на Константин.
— Знам — каза тя. — Бе искал да ме убие. Но оттогава се е попроменил, нали?
— Той ви помни.
Малори навлажни устните си, усмихна се, после рече без усмивка:
— Той е жив, за да помни. Не е ли така?
— Разрешете ми да говоря с Мазиан.
— Едва ли има полза. А и той няма да се съгласи да ви изслуша. Не знаете ли, Деймън Константин, че той е причината за всичките ви неприятности? Аз получавам заповедите си от него.
— Едно време Флотата принадлежеше на Компанията. Беше наша. Вярвахме ви. Станциите, всички ние вярвахме поне във вас, ако не в Компанията. Какво се случи?
Тя погледна неволно надолу, после й се стори трудно да вдигне поглед и да срещне невинните му очи.
— Някой е полудял — каза Константин.
„Напълно възможно“ — помисли си Сигни. Облегна се назад на стола, без да намери какво да му отвърне.
— При Пел се рискува много повече, отколкото при другите станции — поде той. — Пел винаги е била различна. Поне се вслушайте в съвета ми. Оставете брат ми като постоянен управляващ на Тамдолу. Ще получите повече от тамдолците, ако вършите нещата по-бавно. Оставете го него да ги ръководи. Те не са лесни за разбиране, но и те не ни разбират с лекота. Те ще работят за него. Пуснете ги да правят нещата по техния си начин и те ще свършат десет пъти повече работа. Те не се бият. Те ще ви дадат всичко, което пожелаете, ако го поискате, вместо да си го вземете сами.
— Брат ви ще бъде оставен там — успокои го тя.
Лампата край вратата светна. Малори въведе кода за отварянето й. Бяха довели Джош Тали. Тя остана на мястото си и проследи мълчаливата размяна на погледи, опита да се попита, без да се задават въпроси…
— Добре ли си? — попита Джош.
Деймън кимна.
— Мистър Константин си тръгва — рече Сигни. — Влез, Джош. Ела.
Той влезе, като хвърли разтревожен поглед назад към Деймън. Вратата се затвори между тях. Малори се пресегна още веднъж към бутилката, доля чашата, която Константин бе оставил в края на бюрото.
Джош също бе чист сега и изглеждаше по-добре. Слаб. Бузите му бяха доста хлътнали. Докато очите бяха живи.
— Искаш ли да седнеш? — попита тя.
Не знаеше какво да очаква от него. Винаги се бе съгласявал, с всичко. Сега го наблюдаваше, като се опасяваше да не извърши нещо налудничаво, спомняйки си деня, когато той бе дошъл да я намери на станцията и й се бе развикал от вратата. Тали седна спокойно, както се бе държал винаги.
— За старите времена — рече Сигни и пи. — Този Деймън Константин е свестен човек.
— Да — отвърна Джош.
— Все още ли искаш да ме убиеш?
— Има по-лоши и от теб.
Тя се усмихна мрачно, после усмивката й изчезна.
— Знаеш ли Мюлер и Кроуел? Да познаваш някого, който да се казва така?
— Имената нищо не ми говорят.
— Имаш ли познати на Пел, които могат да боравят със станционния компютър?
— Не.
— Това бе единственият официален въпрос. Съжалявам, че не знаеш. — Отпи от чашата си. — Предполагам, че благосъстоянието на Константин се дължи на доброто ти поведение. Така ли е?
Той не отговори. Но това бе истина. Малори следеше очите му и реши, че наистина е така.
— Просто исках да те питам — каза тя. — Туй е всичко.
— Кои са онези, хората, които търсиш? Защо? Какво са направили?
Въпроси. Тали никога не бе задавал въпроси.
— Приел си добре Пренастройката — рече Сигни. — С какво се занимаваше, когато те спипаха войниците на „Австралия“?
Мълчание.
— Те са мъртви, Джош. Има ли сега някакво значение?
Очите му се замъглиха, старият му разсеян поглед се върна отново. Красив е, помисли си тя за него, както си бе казвала хиляди пъти. А той бе още един от тези, които не можеше да спаси. Смятала бе, че би могла, но бе разсъждавала без оглед на състоянието му. Когато отстраняха Константин, той щеше да стане твърде опасен. Утре, помисли Малори. С това трябваше да се свърши утре най-късно.
— Аз съм съюзар — заяви Тали. — Не съм обикновен войник, както показват записите. От специалните служби съм. Вие сама ме доведохте тук. А имаше още един от нас, който сам си бе проправил пътя насам, като го бе направил и на Маринър. Името му бе Габриел. И той съсипа Пел. Той действаше срещу вас, а не родът Константин. Той и неговите хора убиха семейството на Деймън, заради тях Деймън загуби съпругата си — как точно е станало, нямам представа. Аз не съм му причинил нищо. Но каквото и да сте предположили, властта, която сте оставили да управлява сега станцията, е била подкупена да убива от Габриел. Знам, понеже знам използваната тактика. Арестували сте не когото трябва, Малори. Вашият човек Лукас принадлежеше на Габриел, преди да стане ваш.