Паянтовите врати на шлюза се тряснаха една след друга. Емилио продължи да лежи неподвижен, вцепенен, опасенията му се потвърдиха — някакъв звук го бе събудил. Не бе време за ставане, определено бе твърде рано. Струваше му се, че бе легнал да спи само преди минути. Чу трополенето на дъжда отгоре, долови скърцането на множество ботуши в пясъка отвън. Нямаше кацнала совалка; изкарваха навън и двете смени само за товарене.
— Стани и излез! — ревна един войник.
Константин се раздвижи. Чу пъшкания около себе си, докато другите мъже също се разбуждаха, примигваха под силната светлина, която ги заливаше. Изтърколи се от койката, направи гримаса от болката в изтощените мускули и покрити с мехури крака, върху които нахлузи втвърдените от влага ботуши. Започна да го обзема страх заради дребни неща, които не бяха наред, различаваха се от другите среднощни вдигания. Закопча дрехите си, облече си якето, опипа около врата си дихателната маска, която винаги висеше там. Отново в лицето му блесна светлина, предизвика измъчено ръмжене сред околните. Тръгна към вратата с другите, които бяха готови, излезе през втората врата навън, изкачи се по дървените стъпала на пътеката. Посрещна го още по-ярка светлина. Вдигна ръка, за да закрие очите си.
— Константин, събери тамдолците!
Опита се да види какво става зад прожекторите, очите му се насълзиха; едва втория път успя да различи сенки оттатък, бяха довели останалите от тях от мелниците. Сигурно идваше совалка. Туй трябваше да е. Нямаше нужда от паника.
— Извикай тамдолците!
— Всички навън! — викна някой отвътре.
И двете врати на шлюза се отвориха широко, предизвиквайки потъване на върха на купола, докато останалите бяха изтикани навън под дулата на пушките.
Нечия ръка хвана неговата, детинска. Погледна надолу. Беше Скокливеца. Тамдолците бяха станали. Всички хайза се бяха събрали, смаяни от осветлението и суровите гласове, които викаха имената им.
— Всички излязоха ли навън? — попита един войник.
— Изкарахме ги всичките — отговори му друг.
Тонът им бе необичаен. Застрашителен. Емилио започна да вижда подробностите странно ясни, като в миг на дълго падане, на катастрофа, времето сякаш забави ход… Дъждът и прожекторите, блестенето на водата върху броните… видя как войниците се придвижват… с вдигнати пушки…
— Да ги нападнем! — извика той и се хвърли върху редицата.
Изстрел порази крака му и той удари цевта, изблъска я встрани, притисна ръцете в броня към бронираното тяло. Събори войника, посегна към маската му, докато юмруци в броня се развъртяха, заудряха го по главата. Други пушки стреляха, на земята край него се сринаха хора. Заграби шепа кал — собственото оръжие на Тамдолу — и я плясна в лицевия панел на шлема, в отвора на дихателя, напипа гърло под пръстените на бронята и го стисна, докато викове на хора и писъци на тамдолци се разнасяха в дъжда.
Изстрел просвистя над главата му и мъжът под него престана да се съпротивлява. Зарови из калта за пушката и се претърколи с нея и вдигна поглед към друго дуло, което се насочваше към лицето му. Стисна приклада и помете чуждата пушка, преди да го вземе на прицел, а войникът се олюля, поразен от друга посока, ревна от болката на изгарянето. Изстрелът дойде отзад, близо до купола. Константин стреляше по всичко в броня сред пищенето на тамдолците.
Попадна в лъча на прожектор, бяха го открили. Търкулна се още веднъж и стреля към светлината, без да умее да се прицелва, но тя изгасна.
— Бяга — кресна му тамдолски глас. — Всички бяга. Бързо, бързо.
Опита се да се изправи на крака. Един от хайза го хвана и го повлече, докато друг също се притече на помощ, отведоха го под прикритето на купола, където бяха намерили убежище собствените му хора. В гърба им стреляха от склона на хълма, от пътеката, която водеше към площадката за кацане, към кораба от Флотата.
— Спрете ги! — викна Емилио на тези от своите хора, които можеха да го чуят. — Отрежете им пътя!
Успя да притича, куцукайки, на късо разстояние, в локвите край него плеснаха изстрели. Намали ход, докато останалите от хората му продължиха, опитаха се да продължат.
— Ти идва — рече му с писклив глас един тамдолец. — Ти идва мен.
Стреляше, доколкото можеше, като пренебрегна онези хайза, които го караха да се оттегли в гората. Отвърнаха на огъня му и един от неговите хора падна. После долетя стрелба от околните гори, да поразява войниците, да ги принуждава пак да бягат, и Константин закуцука след тях. Войниците бяха стигнали билото на хълма и изчезнаха от другата му страна; навярно бяха повикали помощ, подкрепления, големите оръдия на сондата сигурно щяха да бъдат насочени към пътеката, за да посрещнат хората от Тамдолу в мига, в който излязат на нея. Емилио проклинаше през сълзи, използвайки пушката като патерица, и някои от хората му продължиха да го следват.