— Движете се ниско — извика им той.
Мъчеше се с всички сили да върви нагоре, като си представяше как корабът надвисва над хилядите безпомощни, чакащи край паметника с образите. Войниците имаха преднина пред тях, бяха защитени с брони, а когато преваляха този хълм…
Стигнаха билото. Огън пламна в мрака и повечето от хората му се хвърлиха веднага на земята, като запълзяха назад към прикритие от изстрелите, срещу които не можеха да се изправят. Константин се преви, пристъпи колкото можа по-напред, легна по корем, за да погледне надолу от хълма под прицела на тежките оръдия. От почвата по склона започна да се надига пара. Видя как войниците се прегрупираха в посока към двигнатия люк на сондата, движейки се под чадъра на огън, който косеше склона с лъчи, пронизващи дъжда и изпаряващи както земя, така и вода. Войниците можеха да се приберат на безопасност в тъбруха на кораба, сондата щеше да се издигне и да ги порази отгоре, а те не бяха в състояние да направят нищо, нищо срещу това.
Сянка се спусна надолу към полето зад редиците на отстъпващите войници, като илюзия, вълна на черен прилив, насочил се към онзи люк. Войниците, чиито фигури се забелязваха на фона на люка, я видяха, стреляха. Сигурно бяха викнали на другите, които започнаха да се обръщат и Емилио откри огън в гърбовете им със свито сърце, внезапно осъзнал какво бе това, какво трябваше да представлява тази друга сила. Изправи се на колене, опита се да стреля по войниците пред отворения люк въпреки лъчите, които бръснеха склона на хълма. Тъмната вълна продължи да напредва, прегазвайки падналите от собствените си редици, стигна до входа и изведнъж се дръпна назад, да отстъпва отчаяно.
Взрив избухна в люка, разрасна се и помете войници и нападатели; гърмът стигна до Константин и ужасът го накара да изтръпне до мозъка на костите си. Той се просна по очи в калта и замря там. Стрелбата бе спряла. Настъпи тишина — нямаше повече война, само дъждът барабанеше в локвите.
Тамдолците зад него се разцвърчаха, забърбориха и се разтичаха. Понечи да се изправи на крака с намерението да слезе там долу, където част от неговите собствени хора бяха паднали, вдигайки във въздуха онзи люк.
Светлините на сондата блеснаха пак, двигателите й забоботиха и тя откри отново огън, като оръдията й помитаха склона.
Корабът бе все още жив. Емилио замаха, разбеснял се, към него, без да усеща ръцете, които го хванаха отстрани под мишниците и се опитаха да го отнесат — тамдолци, стараещи се упорито да му помогнат, бъбреха и го молеха.
После спряха както стрелбата, така и двигателите на сондата. Тя сякаш замръзна, като по нея все още примигваха светлини, но люкът зееше тъмен, почернял от огъня.
Тамдолците издърпаха Константин назад, обгърнаха го с ръце, когато той се помъчи да застане на краката си, и го повлякоха, щом кракът му поддаде под тежестта на тялото. Тънка ръка на хайза погали бузата му.
— Ти добре, ти добре — примоли се глас — на Скокливеца.
Минаха от другата страна на възвишението, като тамдолците събраха и други от мъртвите и ранените. Изведнъж от гората към тях се спуснаха човешки фигури, хора и хайза вкупом.
— Емилио! — чу той гласа на Милико.
Зад нея тичаха и други — мъже и жени, които бяха оставили в равнината. Напъна се да направи още няколко крачки и я стигна, прегърна я лудо, като усещаше в устата си вкуса на отчаянието.
— Ито, Ернст… — рече тя. — Те ги спряха. Взривът блокира люка им.
— Те ще ни унищожат — каза Константин. — Ще извикат по-голям кораб.
— Няма. Имаме подвижна комстанция в гората. Едно съобщение е достатъчно, едно бързо съобщение до комапарата на втора база, който е при събралите се край паметника… и те ще се махнат оттам. Ние ги победихме.
Пусна я, защото му се стори, че ще припадне, олюля се, погледна назад в посока на кораба, невидим от другата страна на хълма. Чу се нов старт на двигателите, застрашителен гръм, отчаян опит на сондата да спаси самата себе си.
— Побързай! — подкани го Милико, помагайки му да върви. Той пристъпи, навсякъде около него се бяха струпали хайза.
— Побързай! — повтаряха тамдолците отново и отново, заобиколили всички хора.
Някои вървяха, други мълчаха, докато ги носеха хайза, прекосиха склона и стигнаха до капещите от дъжда дървета от другата страна на хълма, заизкачваха се по възвишенията. Продължиха да вървят, докато усещанията на Емилио се притъпиха, пред очите му причерня и той падна върху мокрите папрати. Веднага го вдигнаха дузина силни ръце и го понесоха, като накрая почти тичаха. В склона на хълма се виждаше дупка, отвор между скалите.