Сигни прехапа устната си и трепна от болката, всмукна кръвта. „Австралия“ можеше да е изхвърлила екранираща мрежа, можеше да се е взривила. Продължиха да намаляват скоростта, следвайки непроменената й заповед.
— …покрай Пел — стигна до тях глас от някой ездач, а същевременно собственият им сканер започна да показва картината, когато самите те отминаха опасността. — Изгуби крило… мисля, че Едгър изгуби крило.
Нямаше как да видят, „Австралия“ бе само на екрана на далекообхватния сканер — такъв бе ефектът на екраниращата мрежа, установиха те.
— Подравни се! — нареди Малори на ездачите си.
Чувстваше се по-сигурна с тях около „Норвегия“ като четири допълнителни ръце. Едгър нямаше да рискува вече да получи още повреди, не и ако бе загубил генераторно крило, най-малкото за да отмъсти.
— Те се готвят за скок — чу Сигни. Гласът бе на съюзар, на някого, когото не познаваше — с чужд акцент. Изведнъж цялата я полазиха ледени тръпки, като си даде сметка, че вече нищо не можеше да се върне обратно.
Върши всичко докрай, казвал й бе Мазиан, от когото бе научила повечето от това, което знаеше. Не върши половинчати неща.
Тя се отпусна назад в креслото си. Из целия кораб цареше мълчание.
4
Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475
Поне Лили бе останала. Алисия Лукас-Константин зарея поглед по стените, накрая го насочи към малкия пулт, част от излетия бял корпус на самото легло, към двете лампички върху него, едната зелена, другата червена. Сега светеше червената. Бяха на собствено захранване.
Имаше проблеми с електроенергията. Лили навярно не го разбираше; тя си служеше с техниката, но това, което я захранваше, вероятно представляваше загадка за нея. Очите на тамдолката оставаха спокойни, ръката й нежна, милваща косата й — нейният единствен контакт с живите.
Подаръците на Анджело, инфраструктурата около Алисия, се бе указала упорита колкото собствения й мозък. Екраните продължаваха да сменят картините, машините не спираха да изтласкат кръв във вените й и Лили стоеше край нея.
Имаше бутон за изключване. Ако помолеше Лили, Лили, която нямаше представа, тя щеше да го натисне. Но туй бе жестоко към тамдолката, която я обичаше и й вярваше.
Не го стори.
5
„Норвегия“
Деймън внимателно напусна мястото си, опипа замаяно пътя си покрай редиците с контролни уреди и оператори, за да стигне до Малори. Изпитваше болка — едната му ръка бе одрана, прешлените на врата му бяха сковани. Едва ли имаше жива душа на „Норвегия“, на която да й бе спестено туй мъчение, не и сред операторите, нито самата Сигни. Тя извърна студените си очи към него от своето място пред главния пулт за управление, завъртя креслото си, за да го изгледа, кимна леко.
— Ето че изпълнихме желанието ви — рече тя. — Съюзът е тук. Сега той няма нужда да преследва Мазиан. Със сигурност знае къде е отишъл. Обзалагам се, че ще оценят колко полезно им е да имат база на Пал. Те ще спасят станцията ви, мистър Константин, вече няма съмнение. Така че е крайно време да се махнем оттук.
— Казахте, че ще ме пуснете — напомни й той.
Очите й помръкнаха.
— Не изнасилвайте късмета си. Може би ще ви прехвърля, заедно със съюзарския ви приятел, на някой търгарски кораб, когато поискам. Ако поискам. Някога.
— Там е моят дом — възрази той. Събрал бе аргументи, но гласът му затрепери, карайки го да забрави всякаква логика. — Родната ми станция… Моето място е там.
— Мястото ви сега не е никъде, мистър Константин.
— Нека поговоря с тях. Ако успея да убедя Съюза за временно примирие, така че да се приближим достатъчно… Познавам станцията. Мога да управлявам системите в главното управление; операторите може би са мъртви. Те са мъртви, нали?
Малори извърна настрани лицето си, извъртя креслото и се захвана със собствената си работа. Давайки си сметка за опасността, Деймън се наведе напред и постави ръка върху страничната облегалка на креслото й, така че тя да не може да го пренебрегне. Един войник се приближи, но изчака нареждания.
— Капитане, стигнали сте вече дотук. Обръщам се с молба към вас като към офицер на Компанията. Вие бяхте такъв. За последен път… за последен път, капитане. Върнете ме на Пел. Ще уредя да напуснете станцията отново, свободни. Заклевам се, че ще го сторя.
Сигни остана дълго мълчалива.
— Нима ще избягате оттук победени? — попита я той. — Или предпочитате да си тръгнете спокойно?
Тя се обърна към него и не му бе никак приятно да я погледне в очите.
— Май ви се излиза на разходка, а?
— Върнете ме обратно — отвърна Деймън. — Сега. Докато има смисъл. Или никога. Защото по-късно ще е безсмислено. Тогава няма да е останало вече нищо, което мога да направя, освен също да умра.