Случаят не беше такъв. Деймън определено се съмняваше, че би могъл да е. Затворникът не бе високопоставен офицер, не бе като него самия посветен в компютърни кодове, пароли за достъп, неща, които врагът не бива да узнае. Никой не бе открил нищо подобно у този човек — нищо, което да има някаква стойност, нито тук, нито на Ръсел.
— Не — отговори Тали. — Не знам нищо.
Деймън се поколеба, все още измъчван от угризения на съвестта, усещайки, че най-малкото адвокатът на затворника, ако не друг, трябваше да протестира, да предприеме нещо по-решително, да използва всички законни отлагания в негова полза. Това обаче връщаше Тали в затвора, не му даваше никаква надежда. В ареста щяха да докарат престъпници от И-зоната, много по-опасни хора, които може би го познаваха, ако твърденията му отговаряха на истината. Пренастройката щеше да го спаси, да го изведе оттук, да му даде шанс за работа, свобода, живот. Никой със здрав разум не би преследвал за отмъщение човек с промит мозък. Самата процедура бе хуманна. Точно като такава бе и замислена.
— Тали… имате ли оплаквания срещу Малори или екипажа на „Норвегия“?
— Не.
— Тук присъства адвокатът ви. Това ще влезе в протокола, в случай че искате да направите такова оплакване.
— Не.
И този номер не мина. Случаят не можеше да бъде забавен заради разследване. Деймън кимна и излезе от помещението, чувствайки се омърсен. Това, което правеше, бе един вид убийство, съучастие в самоубийство.
А такива имаха предостатъчно в И-зоната.
3
Пел: девето ниво на оранжевия сектор: 20.5.52 г., 19:00 ч
Кресич примига при трясъка, разнесъл се оттатък, зад заключената врата, опита се да не покаже ужаса си. Нещо гореше, димът стигаше до тях през вентилационната система. Това го изплаши още повече, както и останалите петдесетина, събрали се в тази част на коридора. Отвън на доковете полицията и бунтарите продължаваха престрелката помежду си. Насилието спадаше. Малцината с него — остатъкът от службата за сигурност на Ръсел, десетина станцисти от елита и още няколко души — бяха удържали коридора срещу бандите.
— Горим — прошепна някой на ръба на истерията.
— Стари парцали или нещо подобно — отвърна Кресич; „млъкни“ — помисли си. Нямаха нужда от паника. При голям пожар автоматиката на станцията щеше да разхерметизира цяла секция, за да го потуши, което означаваше смърт за всички в тази секция. Бежанците нямаха стойност за Пел. Някои от тях бяха там отвън, стреляха по полицията на Пел с оръжие, което бяха взели от убити служители за сигурност. Всичко започна с веста, че пристига друг конвой, още кораби, още отчаяни хора, които щяха да пренаселят малкото пространство, с което те разполагаха. След претенциите за по-бързо обработване на документите дойде време на набези срещу спалните, банди отнемаха документите на бежанците.
Из изолационната зона се бе разнесъл викът „Изгорете всички регистри“. Логиката бе, че ако никой няма документи, всички ще бъдат приети в основните сектори на станцията. Онези, които не предаваха доброволно легитимациите си, бяха бити и лишавани от тях, както и от всичко друго с някаква стойност. Спалните се преобръщаха наопаки. Бандите главорези, които бяха щурмували „Грифин“ и „Хансфорд“, намериха последователи сред отчаяните и младите, сред тълпите лишени от водачи и обхванати от паника.
От известно време навън изглеждаше спокойно. Вентилаторите бяха спрели, въздухът започна да се разваля. Тези, които бяха преживели най-лошото по време на пътуването, се паникьосаха, но се държаха тихо, мнозина плачеха.
После осветлението стана по-ярко и от тръбите дойде хладен полъх. Вратата се отвори. Кресич скочи на крака и погледна в лицата на полицаите и в дулата на вдигнатите пушки. Някои от собствената му група имаха ножове, парчета от тръби или мебели, всякакви импровизирани оръжия, с които се бяха сдобили. Той не разполагаше с нищо — вдигна ръце и припряно замаха.
— Недейте! — отправи апел. Никой не помръдна, нито от полицията, нито от неговите хора. — Моля ви. Ние не участвахме в схватката. Само защитавахме тази секция от тях. Никой, никой от присъстващите тук не бе замесен. Те са само жертви.