Полицейският командир, с изпито от умора лице, покрито със сажди и кръв, посочи с пушката си към стената.
— Трябва да застанете до стената — обясни Кресич на доста разнородните си сподвижници, които не разбираха от подобни процедури, с изключение на бившите полицаи. — Хвърлете всичкото оръжие, което носите. — Те се подредиха, дори старите и болните, както и двете малки деца.
Кресич усети, че трепери, когато го претърсваха, а също и после, оставен да се подпира на стената в коридора, докато полицаите шепнеха потайно помежду си. Офицер с бележник в ръка пристъпваше бавно покрай редицата, искаше от всеки документите му за самоличност.
— Откраднаха ми ги — обясни Кресич. — Оттам започна всичко. Бандите крадяха документите и ги горяха.
— Знаем това — рече офицерът. — Вие ли сте ръководителят? Име и произход?
— Василий Кресич, от Ръсел.
— Някой от вас, останалите, познава ли го?
Няколко души потвърдиха.
— Той бе член на станционния съвет на Ръсел — обади се младеж. — Аз бях в службата за сигурност там.
— Име?
Младият човек го каза. Нино Коледи. Кресич се опита да си го припомни, но не можа. Въпросите бяха повтаряни един по един, кръстосана проверка на самоличностите, взаимни идентифицирания, които не бяха по-надеждни от думата на тези, които ги правеха. Дойде човек с фотоапарат и ги снима всичките, изправени до стената. Стояха сред хаос от комвръзки и бързи реплики.
— Можете да си вървите — съобщи полицейският командир и те започнаха да се изнизват; но когато Кресич понечи да си тръгне, офицерът го хвана за ръката. — Василий Кресич. Ще съобщя името ви в щаба.
Не беше сигурен дали това бе за хубаво или за лошо; всяка промяна бе малка надежда. Всичко друго щеше да е по-добро от положението в И-зоната, докато станцията бе в криза и не можеше нито да ги настани, нито да ги пусне на свобода.
Излезе на дока, потресен от гледката на разрушението, което бе извършено тук — трупове лежаха сред собствената им кръв, все още тлееха клади от всякякви мебели и вещи. Навред имаше станционни полицаи, въоръжени не с леки оръжия, а с пушки. Кресич остана на доковете близо до полицаите, защото не смееше да се прибере по коридорите заради бандите терористи. Невъзможно бе да се надява, че всички за заловени. Бяха твърде многобройни.
Накрая станцията отвори аварийни пунктове за раздаване на храна и напитки край секторната граница, понеже водата бе спряна по време на сблъсъка, кухните бяха съсипани, всичко бе превърнато в оръжия. Комсистемата бе унищожена, така че нямаше начин да се съобщи за щетите; а сервизните групи надали биха дошли да поправят нещо в района.
Кресич седна на голия док и хапна, каквото му бяха дали, в компанията на други бежанци, които нямаха нищо повече от него. Хората поглеждаха един към друг с чувство на страх.
— Няма да се измъкнем — чу ги той да повтарят. — Сега вече никога няма да ни пуснат.
До ушите му неколкократно стигнаха други оплаквания, видя мъже, за които знаеше, че бяха в бандите на размирниците, тръгнали от неговата обща спалня, но никой не ги предаваше на полицията. Никой не смееше. Бяха прекалено много.
Сред тях имаше съюзисти. Скоро се увери, че те са подстрекателите. Хора като тях най-много се страхуваха от по-сериозна проверка на документите. Войната бе стигнала до Пел. Войната беше сред тях, а станцистите си оставаха като винаги досега — неутрални и с голи ръце пред прикритите убийци. Само че сега сблъсъкът не бе между станцисти и бойни кораби, една метална черупка изправена срещу друга подобна; този път опасността бе близо, може би идваше от онзи младеж, запасил се със сандвичи, от младата жена, седнала и зареяла поглед, изпълнен с омраза.
Конвоят пристигна, без да бъде придружаван от военни. Под защитата на малка армия от станционната полиция докерните бригади успяха да го разтоварят. Бежанците бяха настанени, доколкото това бе възможно в опустошените жилища, коридорите се превърнаха в джунгли. Новодошлите стояха с багаж в ръце и се оглеждаха с ужас в очите. Щяха да бъдат ограбени до сутринта, предположи Кресич, или по-лошо. Чу хора наоколо да плачат тихо и отчаяно.
На сутринта дойде група от още неколкостотин; тогава се надигна паника, защото те бяха прегладнели и прежаднели, а храната пристигаше бавно от главния сектор.
Един мъж седна до него на платформата — Нино Коледи.
— Около десетина сме — рече Коледи. — Бихме могли да въдворим някакъв ред във всичко това; разговарях с някои оцелели от бандите. Няма да ги издадем и те ще ни съдействат. Разполагаме със силни мъже — може да оправим бъркотията, да настаним отново хора в жилищата, така че да получаваме храна и вода тук.