Лукас пое въздух.
— Добре дошъл, съветник Кресич. Но за благото на самата И-зона трябва да се намали напрежението. Трябва да се прехвърли част от населението. Станцията изчака цяло десетилетие с разширението на Тамдолу и сега разполага с необходимата човешка сила, за да го започне в голям мащаб. Тези, които работят, стават част от системата. Ще строят жилищата, в които самите те ще живеят. Не е ли съгласен с това представителят на И-зоната?
— Искаме да се оправят документите ни. Отказваме да ни транспортират където и да е без тях. Такова нещо ни се случи вече веднъж и погледнете в каква ситуация сме изпаднали сега. По-нататъшно прехвърляне без редовни документи само ще влоши и без това затрудненото ни положение, ще ни отдалечи все повече и повече от установяване на самоличностите ни. Хората, които представям, няма да го допуснат да се случи отново.
— Това заплаха ли е, мистър Кресич? — попита Анджело.
Мъжът сякаш едва се държеше на краката си.
— Не — побърза да отвърне той. — Не, сър. Просто изразявам мнението на представяните от мен бежанци. Тяхното отчаяние. Те имат нужда от редовни документи. Всичко останало, каквото и да е друго решение би било — както каза господинът — трудов лагер за благото на Пел. Такъв ли възнамерявате да направите?
— Мистър Кресич, мистър Кресич — намеси се Константин. — Ако обичате всички да заемете местата си, за да разгледаме нещата едно по едно. Ще бъдете изслушан, когато дойде редът ви, мистър Кресич. Джон Лукас, бихте ли продължили?
— Ще разполагам с точни данни, веднага след като ми бъде осигурен достъп до централния компютър. Трябва да получа новите кодове. Всяко от съоръженията на Тамдолу може да бъде разширено, да, така е. Все още пазя подробните планове. Ще мога да ви представя точни сметки за разходите и труда до ден-два.
Анджело кимна, изгледа го, свъси вежди. Моментът не беше особено приятен за него.
— Борим се за оцеляването си — заяви кметът. — Казано открито, съществува предел, над който има сериозни причини да се безпокоим за жизнеосигуряващите системи. Налага се да бъде снето част от натоварването им. Освен това не можем да допуснем нарушаване на баланса в съотношението между граждани на Пел и бежанци. Трябва да обърнем внимание на опасността от бунтове — и там, и тук. Моите извинения, мистър Кресич. Такива са обстоятелствата, при които живеем, не сме ги избрали ние, нито сигурно вие. Не можем да рискуваме станцията или базата на Тамдолу, защото иначе ще изгубим всичко и до един ще се озовем на борда на товарни кораби на път към Земята. Това е третата възможност.
— Не — разнесе се мърморене из залата.
Джон седеше смълчан, загледан в Анджело, представяше си сегашното крехко равновесие на Пел и съществуващите шансове. „Вече сте загубили всичко“ — идваше му да каже, да се изправи пред съвета и да изложи нещата такива, каквито бяха. Но не го стори. Остана на мястото си, стиснал здраво устни. Беше въпрос на време. Мирът би дал шанс. Но мирът съвсем не беше реална перспектива при този приток на бежанци от всички други станции. Целият Задпредел се стичаше в две посоки като при вододел, едната част към тях, другата към Съюза; а те не бяха подготвени да се справят с прилива по начина, по който действаше Анджело.
Години наред бе продължило управлението на Константиновци, социалната теория на Константиновци, прехвалената „общност в името на закона“, която пренебрегваше сигурността и презираше контрола, а сега отказваше да използва здрав юмрук в И-зоната, като се надяваше, че призивите ще въдворят ред в тълпите. Лукас можеше да повдигне и този въпрос. Но кротуваше.
Изпитваше горчив вкус в устата си, като си даваше сметка, че причиненият от мекушавостта на Константин хаос на станцията можеше да унищожи и Тамдолу. Не предвиждаше успех на плановете, които искаха от него: работата щеше да се ръководи от Емилио Константин и съпругата му, а и двамата щяха да оставят тамдолците сами да определят планграфиците си и да защитават суеверията си, щяха да им позволят да вършат нещата с типичната им мудност и апатия, които водеха до повреждане на оборудването и отлагане на строежите. А какво щеше да направи въпросната двойка с онази сган от И-зоната, изглеждаше още по-отчайващо.
Седеше мълчаливо, преценяваше техните шансове и стигаше до тъжни заключения.
2
— Не може да оцелее — рече Джон същата вечер на Виторио — неговия син и на Дейин Джейкъби, единствения роднина, към когото се отнасяше благосклонно. Облегна се на стола и отпи от горчивото тамдолско вино. Апартаментът му бе задръстен със струпани на камари скъпи мебели, които по-рано бяха стояли в другите, сега отнети му стаи. — Пел се разпада под краката ни. Заради слабохарактерната политика на Анджело ще загубим станцията и нищо чудно да платим за това с цената на кожите си по време на някой бунт. Натам вървят нещата, разбирате ли ме? И така ли ще стоим да чакаме каквото има да се случва?