Деймън извади досиетата на обвиняемите и въведе кода да се разпечата съдебното му решение. Не беше справедливо, защото се отнасяше за петимата, които полицаите бяха успели да измъкнат извън зоната, петима измежду много повече и по-виновни. Но тези петима нямаше да убиват повече, нито да заплашват крехкото равновесие на станция, на която живееха десетки хиляди. „Пълна Пренастройка“ — написа Деймън, което означаваше да се изгради съвсем нова личност. Ако бе сгрешил, това щеше да стане ясно при изпълнението на присъдата. Разпитът щеше да установи невинността, ако след всичко случило се изобщо можеше да се говори за невинност. Почувства се омърсен от постъпката си и се изплаши. Твърде внезапно се сблъска с извънредно положение. Веднъж баща му се бе измъчвал цяла нощ, преди да вземе подобно решение, след като то вече бе гласувано от комисия.
Едно копие се изпращаше в службата на обществената защита. Там лично биха провели разпит, биха внесли обжалване, ако намерят основание. Тази процедура също бе съкратена при сегашните обстоятелства. Обжалването бе възможно само ако се приведат доказателства за грешка, а доказателствата бяха в И-зоната, недостижими. Не бяха изключени несправедливости. Присъдата се произнасяше въз основа на показанията на нападнатите полицаи и на заснетия филм, който не показваше какво е ставало там по-рано. В момента на бюрото му имаше петстотин донесения за кражби и по-сериозни престъпления, докато по времето, когато нямаше И-зона, годишно постъпваха едва по две-три такива оплаквания. Компютърът бе претоварен с искания за справки. В продължение на дни се бяха трудили над идентификациите и документите за И-зоната, а сега цялата работа бе напълно съсипана. В изолационния сектор до такава степен бяха крали и унищожавали документи, че вече не можеше да се вярва в достоверността на нито един от тях. Повечето от заявките за лични карти бяха навярно с фалшиви данни и най-много шум вдигаха най-големите мошеници. Клетвените декларации нямаха никаква стойност, след като там всеки се чувстваше заплашен. Хората биха се заклели във всичко, за да имат сигурност. Дори тези, които бяха пристигнали с редовни документи, носеха сега незаверени карти: службата за сигурност конфискува всички налични оригинали, за да ги предпази от кражба. Право да напуснат И-зоната получаваха малцината, чиято самоличност можеше да се установи с абсолютна сигурност, при условие че на станцията се намереше някой, който да им помогне. Този процес обаче бе твърде бавен в сравнение с темпа на прииждане на нови бежанци, а освен това освободените, нямаше къде да бъдат настанени. Беше лудница. С всички сили се опитваха да избягват бюрокрацията и да побързат, но ставаше само по-зле.
— Том — Деймън започна да въвежда лично съобщение до Том Ушънт от службата на обществената защита, — ако имаш чувството, че нещо не е наред с някоя от тези присъди, обжалвай ги пред мен независимо от процедурата. Налагаме твърде много и твърде бързо наказания, възможни са грешки. Не искам да открия някоя, след като започне изпълнението им.
Не очакваше отговор. Но той пристигна.
— Деймън, погледни досието на Тали, ако искаш нещо да разстрои съня ти. На Ръсел са използвали Пренастройка.
— Искаш да кажеш, че той вече е минал през нея?
— Не като терапия. Имам предвид, че са си послужили с нея при разпита.
— Ще го видя.
Той изключи връзката, въведе паролата за достъп, изкара досието на монитора. Запрелиства на екрана страница след страница от разпитите, повечето не съдържаха никаква нова информация: име и номер на кораба, задачи — един бойкомпер можеше да познава системата, която използва, и да знае по какво стреля, но почти нищо повече. После спомени от дома — семейството, убито при нападение на Флотата върху мините в системата на Цитиана; брат, убит на бойния му пост… Достатъчно причини да таи злоба, ако поиска. Отгледан от сестрата на майка си в някаква плантация на самата Цитиана, после правителствена школа, подсъзнателно обучение за технически умения. Заявяваше, че не знае нищо за висшата политика, че не се чувства засегнат от ситуацията. Страниците се превърнаха в стенограма на размит и несвързан брътвеж, започнаха да засягат предимно съвсем лични въпроси — този тип интимни подробности, които изплуват при Пренастройка, когато голяма част от личността се разголва, анализира, подрежда. Страх да не бъде изоставен — на толкова дълбоко ниво; страх, че представлява тежест за роднините си, че заслужава да го изоставят — изпитваше доста объркано чувство на вина за загубата на семейството си, боеше се до дъното на душата си това да не се случи отново при обвързване с когото и да е. Обичаше леля си. „Грижеше се за мен — бе записано в протокола. — Понякога ме прегръщаше. Прегръщаше ме… обичаше ме.“ Не искаше да я оставя у дома. Но Съюзът поставяше изисквания; Тали бе подпомаган от държавата и тя го бе взела на служба, когато бе станал пълнолетен. След това бе преминал курсове на на подсъзнателно обучение, с рефлексни записи, военна подготовка — все без никакво връщане вкъщи. Известно време бе получавал писма от леля си, чичо му никога не му бе писал. Затова предполагаше, че леля му е мъртва, след като писмата бяха спрели преди няколко години. „Щеше да ми пише — вярваше той. — Тя ме обичаше.“ Но таеше още по-дълбоки страхове — че не го е обичала, че в действителност е искала парите от държавата, а освен това изпитваше вина, че не се е прибрал у дома, че бе заслужил и туй изоставяне. Бе писал на чичо си и не бе получил отговор. Заболяло го бе, въпреки че никога не се бяха обичали с чичо му. Сближавания, доверяване… И поредната рана — разрушено приятелство; незряла любовна връзка — още един случай, при който писмата бяха престанали да пристигат, и тази рана се добави към по-старите. По-късно привързване към колега по служба — също печално прекъснато. Имаше склонност да се отдава до степен на отчаяние.