От една страна бе ядосан на синовете си, от друга се гордееше с тях. Той ги бе възпитал такива, каквито бяха.
„Емилио — започна да пише обръщайки се мислено към редицата от образи и към сина си на Тамдолу, — приеми сърдечни поздрави от брат си. Прати ми всички обучени тамдолци, които можеш да отделиш. Изпращам ти хиляда доброволци от станцията; започни със строежа на новата база; ако трябва, нека да пренесат на гръб оборудването. Обърни се за помощ към тамдолците, изтъргувай от тях местни хранителни продукти. С любов.“
И бележка до службата за сигурност: „Отделете тези, които със сигурност не са агресивни. Ще ги прехвърлим на Тамдолу като доброволци.“
Даде си сметка, още докато го правеше, до какво щеше да доведе това: най-лошите щяха да останат на станцията, близо до сърцето и мозъка на Пел. Закарайте престъпниците на Тамдолу и ги дръжте здраво под контрол, продължаваха да настояват някои. Но заради деликатните споразумения с туземците, от известно уважение към техниците, които бяха убедили да слязат долу в калта при примитивни условия не биваше да превръщат базата в наказателна колония. Там бе животът. Планетата бе тялото на Пел и Анджело отказваше да го нарани, да разруши всички мечти, които хранеха за бъдещето.
Имаше и мрачни моменти, когато мислеше да инсценира авария, при която цялата И-зона да се разхерметизира. Не можеше да сподели тази идея, решение на луд — да убие хиляди невинни заедно с нежеланите, да приема кораб след кораб бежанци и да организира поредица от нещастни случаи, за да смъкне бремето от Пел, да запази станцията такава, каквато бе. Деймън бе изгубил съня си заради петима души. Анджело бе започнал да си представя много по-големи ужаси.
Също и по тази причина искаше синовете му да напуснат Пел. Понякога смяташе, че действително би бил в състояние да приложи мерките, искани от някои съветници, но му пречи собствената му слабост, че излагаше на риск доброто и здравото, за да спаси една мръсна паплач, от която всекидневно идваха донесения за изнасилвания и убийства.
После разсъди какъв би бил резултатът и какъв живот ги очакваше всички тях, ако въведяха полицейски режим на Пел, и с пълното си убеждение се отказа от тази мисъл.
— Сър — включи се глас, от чийто остър тон се разбираше, че идва от диспечерския отдел на главния сектор. — Сър, в системата навлязоха кораби.
— Дай ми картина — нареди той и преглътна тежко, когато схемата се появи на екрана му. — Кои са?
— Кръстосвачът е „Атлантик“ — отвърна гласът от главния сектор. — Водят конвой от осем кораба, сър. Искат да влязат в док. Предупреждават, че положението на борда е критично.
— Получават отказ — рече Анджело. — Не и преди да се споразумеем. — Не можеха да поемат толкова много бежанци, просто нямаше как; не биваше да допуснат повторение на случая с Малори. Сърцето му заби лудо, болезнено. — Свържете ме с Крешов от „Атлантик“. Дайте ми комвръзка.
От другата страна отказваха да се обадят. Бойният кораб можеше да предприеме каквото си поиска. И не можеха да направят нищо, за да му попречат.
Конвоят се приближаваше, мълчалив, заплашителен с товара, който носеше, и Анджело посегна към бутона да вдигне по тревога службата за сигурност.
3
Дъждът продължаваше да вали, гръмотевиците утихнаха. Сключила ръце около коленете си, с потънали в тинята боси крака, Дам-уца-пайтан наблюдаваше как хората идват и си отиват, докато водата бавно се стичаше по козината й. Много от нещата, които вършеха хората, бяха безсмислени; много от нещата, които правеха хората, бяха без видима полза, освен може би за боговете, хората навярно бяха луди; но гробовете — хайза разбираха тези тъжни ритуали. Хайза разбираха сълзите, проливани зад маските. Тя продължаваше да ги гледа, полюшвайки се леко, докато и последните хора не изчезнаха, а след тях останаха само кал и дъжд на мястото, където те полагаха своите мъртъвци.
Веднага след това тя се изправи и отиде сред цилиндрите и гробовете, като босите — крака шляпаха в калта. Бяха покрили с пръст Бенет Джейсинт и другите двама. Дъждът бе превърнал местността в голямо езеро, но тя бе наблюдавала; не разбираше нищо от знаците, които хората поставяха за свои ориентири, обаче познаваше един от тях.
В ръка държеше дълга пръчка, която бе приготвил Стария. Вървеше гола под дъжда, ако не се смятат мънистата и кожичките, които носеше на наниз около врата си. Спря над гроба, хвана пръчката с две ръце и я заби дълбоко в меката тиня. Нагласи я така, че изображението на лице на дух да гледа доколкото е възможно нагоре, и окачи по пръта мънистата и кожичките, като ги подреди внимателно въпреки изливащия се дъжд.