Чуха се стъпки в локвите край нея, съскането на човешко дишане. Тя се извърна и отскочи встрани, ужасена, че човек бе изненадал ушите й, после погледна към лицето с дихателна маска.
— Какво правиш? — запита мъжът.
Дам-уца-пайтан се изправи, изтри калните си ръце в бедрата. Смущаваше се, че е гола, защото това дразнеше хората. Не можеше да обясни на човека с какво се занимава. Мъжът погледна към пръчката с лице на дух в горния — край, към даровете на гроба, после пак към нея. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото бе сметнала по гласа му.
— Бенет ли? — попита я той.
Тя поклати утвърдително глава, все още вцепенена. Сълзи изпълниха очите й, като чу името, но дъждът ги отми. Изпитваше също и гняв, че бе умрял Бенет, а не някой друг.
— Аз съм Емилио Константин — рече мъжът и тя веднага изправи рамене, отпусна се след напрягането в готовност за бой или за бягство. — Благодаря ти от името на Бенет Джейсинт; той би ти благодарил.
— Константин-мъж — коренно промени тя държането си и докосна този много висок човек от висок род. — Обича Бенет-мъж, всички обича Бенет-мъж. Добър мъж. Казва той приятел. Всички тамдолци тъгува.
Той постави ръка на рамото й, този висок Константин-мъж, а тя го прегърна и положи глава върху гърдите му, притисна се гордо към мокрите, неприятни на допир жълти дрехи.
— Добър Бенет ядосва Лукас. Добър приятел на тамдолци. Много лошо той мъртъв. Много, много лошо, Константин-мъж.
— Знам — каза той. — Чух какво е било тук.
— Константин-мъж добър приятел — тя вдигна лице при докосването му, погледна без уплаха в странната маска, която го правеше да изглежда доста страшен. — Обича добър мъже. Тамдолци работи много, работи много, много за Константин. Дава теб подаръци. Не си отива вече.
Тамдолката говореше сериозно. Туземците имаха опит с такива като Лукас. В целия лагер се говореше, че трябва да работят старателно за Константин, защото най-добрите хора винаги са били от този род, носели са повече дарове, отколкото са могли да им дадат хайза.
— Как ти е името? — попита Емилио, като погали бузата й. — Как те наричат?
Изведнъж тя се усмихна, стоплена от неговата любезност, поглади лъскавата си, измокрена козина, което бе израз на суетата й.
— Хора ме наричат Сатина — отвърна тя и се засмя, защото нейното истинско име принадлежеше само на нея, само на хайза, но Бенет й бе дал заради нейната суетност името Сатина и голямо парче червен плат, което тя бе носила, докато съвсем се прокъса, и което все още пазеше сред даровете си за духовете.
— Ще повървиш ли с мен натам? — каза той, като посочи към човешкия лагер. — Искам да поговоря с теб.
Изкушаваше се, защото поканата означаваше благосклонност. После тъжно си спомни за дълга си и се отдръпна, скръсти ръце, обезсърчена от загубата на тази любов.
— Аз остана — рече тя.
— С Бенет.
— Помага негов дух гледа небето — заяви Сатина, показвайки пръчката на духа, обяснявайки нещо, за което хайза не приказват. — Гледа негов дом.
— Ела утре — предложи Емилио. — Трябва да говоря с хайза.
Тя вдигна глава и го погледна удивено. Малко хора ги наричаха с истинското им име. Необичайно бе да го чуе.
— Доведе други?
— Всички вождове, ако пожелаят да дойдат. Имаме нужда от хайза Тамгоре, сръчни майстори, добра работа. Искаме размяна с Тамдолу, място за повече хора.
Сатина вдигна ръка към хълмовете и към равнината, която нямаше край.
— Има място.
— Но вождовете трябва да кажат „Да“.
Тамдолката се засмя.
— Казва духове. Сатина-аз дава това на Константин-мъж. Всичко наш. Аз дава, ти взема. Всичко размяна, много добър вещи, всички щастлив.
— Ела утре — рече той и си тръгна, висока странна фигура сред косо биещите капки.
Сатина-Дам-уца-пайтан приклекна, излагайки превития си гръб под ударите на дъжда, и се загледа в гроба, върху който се образуваха локви.
Почака. Накрая дойдоха и други, не толкова свикнали с човешко присъствие. Далут-хос-ме бе един от онези, които не споделяха оптимизма — по отношение на хората; но дори и той бе обичал Бенет.
Имаше хора и хора. Хайза бяха разбрали поне това.
Тя се облегна на Далут-хос-ме — Блясък-на-слънце-през-облаци — във вечерния мрак на дългото им бдение и този жест го зарадва. Той бе започнал да оставя подаръци пред рогозката — с надежда за пролетта.