— Това е и твой дом.
По устните — се изписа съвсем лека усмивка, навярно подканваща.
— Така че какво ще кажеш по въпроса?
Службата за станционно планиране отправяше бедствени предупреждения, съветваше за противното, умоляваше за противното. Причината не бе само в създаването на И-зоната. Имаше война, която се приближаваше. Всички правила се отнасяха най-напред за Константин.
Деймън просто кимна.
— Е, няма да чакаме повече.
Сякаш се вдигна някаква сянка. Призракът на „Естел“ напусна малкия апартамент, даден им на пето синьо ниво, който не побираше мебелите им, където нищо не бе наред. Изведнъж жилището се превърна в дом — холът с чиниите, пъхнати в гардеробите, и дневната, която бе спалня през нощта, с кашони, струпани в ъгъла, плетени тамдолски кошници, неща, които трябваше да отидат в шкафовете оттатък.
Лежаха на леглото, което бе диван през деня. И Елена приказваше, сгушила се в прегръдката му, говореше за пръв път от седмици, до късно през нощта — поток от спомени, които никога не бе споделяла с него за цялото време, откакто бяха заедно.
Той се опитваше да проумее какво бе изгубила с „Естел“ — нейния кораб, както продължаваше да го нарича. Братство, роднинство. Търгарски нрави, както ги определяха станцистите; но Деймън не можеше да си представи Елена сред останалите груби търгари, слезли от кораба на доковете да погуляят и да преспят с първия срещнат, който пожелае. Изобщо не можеше да го повярва.
— Повярвай го — каза тя, като дъхът — докосваше рамото му. — Така живеем. А ти какво искаш? Кръстосване помежду ни? Та тези на кораба ми бяха братовчеди.
— Ти беше различна — настоя Деймън. Спомни си я такава, каквато я видя първия път, когато дойде в офиса му заради проблемите на неин братовчед — бе много по-спокойна от останалите. Разговор, нова среща, и още една; второ пътуване… и отново на Пел. Никога не бе обикаляла баровете с братовчедите си, не се шляеше по типичния за търгарите начин; бе дошла при него, прекарала бе дните си на станцията с Деймън. Търгарите рядко се женеха. Но Елена го направи.
— Не — рече тя. — Ти бе различен.
— Нима би родила чие да е дете? — Мисълта го обезпокои. Не бе питал Елена за някои неща, защото смяташе, че ги знае. А и тя никога не бе говорила така. Със закъснение той започна да преосмисля всичко, което предполагаше, че разбира; почувства се засегнат и се опита да се отърси от туй усещане. Тя бе Елена — съществото, в което той все още вярваше, на което се доверяваше.
— Че как иначе ще се раждат деца? — попита тя, като в думите й имаше странна, ясна логика. — Ние ги обичаме, не вярваш ли? Те принадлежат на целия кораб. Само че сега вече ги няма. — Елена засегна тази тема ненадейно. Той усети как напрежението спадна във въздишка на рамото му. — Всички са мъртви.
— Наричаше Елт Куен твой баща и Тая Джеймс твоя майка. Наистина ли бяха такива?
— Аз съм негова дъщеря. Майка ми беше сигурна. — И след малко добави: — Тя напусна станцията си, за да бъде с него. Малцина го правят.
Никога не бе искала това от него. Досега подобна мисъл не му бе хрумвала, не се бе оформяла тъй ясно в съзнанието му. Да поиска от един Константин да напусне Пел — запита се дали би го направил и се почувства ужасно неудобно. „Бих го сторил — настояваше пред себе си. — Може би щях да го сторя.“
— Не е лесно — призна на глас. — На теб ти беше трудно.
Тя кимна, Деймън усети движението — върху ръката си.
— Съжаляваш ли, Елена?
Жената поклати леко глава.
— Късно е да говорим за такива неща — рече той. — Съжалявам, че не сме го направили по-рано. Иска ми се да се бяхме познавали по-добре, за да си споделяме. Толкова много неща не сме знаели.
— Притеснен ли си?
Деймън я притисна до себе си, целуна я през було от косите й, после ги отмести на страна. За момент помисли да отвърне „Не“, после реши да не казва нищо.
— Познаваш Пел. Даваш ли си сметка, че никога не съм стъпвал на кораб, по-голям от совалка? Че никога не съм напускал тази станция? Не знам как да гледам на някои неща, нито дори как да формулирам въпроса. Разбираш ли ме?
— И аз не знам как да те питам за някои неща.
— Какво би искала да попиташ?
— Вече го направих.
— Не съм наясно как да отговаря — с да или не. Елена, не знам дали бих могъл да напусна Пел. Обичам те, но не съм сигурен дали бих могъл да го сторя след толкова кратко време. И това ме измъчва, сякаш сега разбирам нещо, което никога по-рано не ми е хрумвало… че всичките ми планове винаги са се въртели единствено около мисълта, как да те направя щастлива на Пел…
— За мен бе по-приемливо да остана за известно време… отколкото за един Константин да скъса с корените си на Пел. Малка пауза между пътуванията, каквато често си позволяваме. Само че никога не бях допускала загубата на „Естел“. Както и ти никога не си предвиждал това, което сега става тук. И ти ми отговори.