— Как ти отговорих?
— Като ми каза какво те тормози.
Беше озадачен. „Каквато често си позволяваме.“ Това го стресна. Но тя продължи да говори, притиснала се до него, не само за неща — за дълбоки чувства; за начина, по който преминава детството на един търгар; за първото й стъпване на станция на дванайсетгодишна възраст и за уплахата й от груби станцисти, уверени, че всеки търгар е лесно достъпен. Как неин братовчед бе умрял преди години на Маринър, намушкан с нож в свада със станционист, без дори да разбере ревността, заради която бе убит.
Така узна още нещо невероятно — че от загубата на кораба й бе пострадала гордостта на Елена. Гордост — това понятие го смути, така че известно време той лежа, зареял поглед в тъмнината, разсъждавайки върху него.
Името — един вид собственост като самия кораб — бе посрамено. Някой го бе унижил, и то твърде анонимно, та нямаше конкретен враг, срещу който тя да защити отново честта му. Внезапно Деймън си припомни Малори, жестоката арогантност на хората от елита, на привилегированата аристокрация. Затворени светове, със собствени закони, където едновременно никой нямаше собственост и всеки я притежаваше: кораба и всички, принадлежащи към него. Търгари, които биха плюли в лицето на управителя на доковете, отстъпваха с мърморене, когато го заповядаше някой като Малори или Куен. Елена изпитваше мъка от загубата на „Естел“. Това бе нормално. Но също и срам — че не е била там, когато е трябвало. Че на Пел я бяха настанили в офис на доковете, където можеше да използва репутацията на рода Куен; но зад гърба й сега нямаше нищо, нищо, освен гола репутация, защото Елена не бе била там, за да я заслужи. Мъртво име. Мъртъв кораб. Навярно усещаше, че други търгари я съжаляват. Това би й причинило най-голямата горчивина.
Тя бе поискала от него едно-единствено нещо. Той бе увъртал, без да го обсъди. Без да разбира.
— Първото дете — промълви Деймън, извръщайки глава за да я погледне — ще носи името Куен. Чуваш ли ме, Елена? На Пел има достатъчно от рода Константин. Баща ми може да се нацупи, но ще разбере. Майка ми също. Мисля, че е важно да бъде така.
Тя започна да плаче тъй неудържимо, както никога не бе плакала пред него. Притисна се към тялото му и остана в прегръдките му до сутринта.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Станция Викинг: 5.6.52 г.
Отпред се виждаше Викинг, блеснала в светлината на неспокойна звезда. Мини, заводи за преработване на металите и минералите — те я издържаха. Застанал на мостика на товарния кораб, Сигъст Ейръс наблюдаваше отвисоко изображенията по екраните.
Нещо не бе наред. Мостикът жужеше от тревога, предавана от една контролна станция към друга, забелязваха се навъсени лица и уплашени погледи. Ейръс се извърна към тримата си спътници. Те също го бяха доловили и стояха напрегнати, като се опитваха да не се пречкат на офицерите.
Едновременно с тях пристигаше и друг кораб. Ейръс разбираше достатъчно, за да го схване. Новодошлият продължи да се носи напред, докато не стана видим на екрана, а не се допускаше полет на два кораба толкова близо един до друг, не и на такова малко разстояние от станцията. Беше огромен, с много крила.
— Той е съвсем до нас — рече пратеникът Марш.
Корабът се приближи още повече и търгарският капитан стана от мястото си и дойде при тях.
— Имаме проблем — обяви той. — Ще ни придружават по пътя. Не разпознавам кораба, който ни ескортира. Военен е. Честно казано, мисля, че вече не сме на територия на Компанията.
— Какво ще направите, ще се отскубнете и ще бягате ли? — попита Ейръс.
— Не. Ако дадете подобна заповед, ние няма да я изпълним. Не разбирате как стоят нещата. Космосът е широк. Понякога корабите се озовават в изненадващи ситуации. Тук се е случило нещо. Ние налетяхме на него. Изпращам постоянно сигнал, че няма да открием огън. Ще влезем мирно в док на станцията. И ако имаме късмет, ще ни пуснат да си вървим.
— Смятате, че тук е Съюзът.
— Няма други освен нас и тях, сър.
— Ами нашето положение?
— Доста неприятно, сър. Но такъв бе рискът, който поехте. Не виждам някакъв шанс да не бъдете арестувани. Никакъв, сър. Съжалявам.
Марш се опита да протестира. Ейръс вдигна ръка.
— Недей. Бих предложил да отидем да пийнем по нещо в главната зала и просто да изчакаме. Ще поговорим за това.