ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Пел: Арестът в червения сектор: 27.6.52 г.
Той отново бе тук. Джош Тали погледна към прозореца на стаята си и видя лицето, което толкова често се появяваше зад стъклото — спомни си смътно, както напоследък си припомняше нещата, че познаваше този човек и че той бе част от всичко, което му се бе случило. Този път Тали посрещна погледа му, изпитвайки по-голямо любопитство, отколкото бе свикнал да проявява, стана от походното си легло и пристъпи трудно заради общата слабост на крайниците си, приближи се до прозореца и огледа отблизо младия мъж. Постави ръка върху стъклото, желаейки контакт, защото другите страняха от него и той живееше в бяла забрава, където всичко бе спряло, където допирът не предизвикваше никакво усещане и нищо нямаше вкус, където думите му убягваха. Рееше се сред тази белота, загубил всякаква връзка и напълно изолиран.
„Излез — казваха му лекарите. — Можеш да излезеш, когато поискаш. Светът е тук, навън. Излез, когато си готов.“
Чувстваше се като в безопасна утроба. В нея постепенно събираше сили. По-рано бе лежал на походното си легло, без да има желание дори да се помръдне, изтощен, с крайници, пълни с олово. Сега бе много, много по-силен; изпитваше подтик да стане и да разгледа този чужденец. Придобиваше отново смелост. За пръв път осъзна, че състоянието му се подобрява, и тази мисъл го окуражи още повече.
Човекът зад прозореца се раздвижи, протегна ръка, постави я точно срещу неговата върху стъклото и по изтръпналите нерви на Тали премина възбуда в очакване на допир, очакване да усети друга ръка. Вселената — доскоро недосегаема, изолирана, отдалечена — съществуваше зад пластмасовата стена, можеше да бъде пипната. Смаян бе от озарилата го мисъл. Загледа се в тъмните очи и стройното младо лице на мъжа в кафяв костюм и се запита това не бе ли той самият, сякаш бе извън утробата, ръцете им се покриваха толкова добре, докосващи и недокоснати.
Но Джош бе облечен в бяло и нямаше насреща си огледало.
Лицето също не бе неговото. Смътно си спомняше собствения образ, в паметта си виждаше момче от стара своя снимка: не можеше да възстанови облика на мъжа. Ръката, която Тали протягаше, не беше момчешка, нито тази, протегната към него независимо от волята му. Много неща му се бяха случили и той не можеше да ги проумее изцяло. Не искаше. Спомняше си страха.
Лицето зад прозореца му се усмихна леко, дружелюбно. Той отвърна също с усмивка, протегна другата си ръка, за да докосне и лицето, недостижимо зад студената пластмаса.
— Излез — обади се глас от стената.
Спомни си, че може да го направи. Поколеба се, но непознатият продължи да го подканва. Джош забеляза, че устните му се движеха в синхрон със звука, който идваше от друго място.
Предпазливо се насочи към вратата, която — както му бяха казали — винаги бе отключена.
Тя наистина се отвори пред него. Изведнъж бе изправен пред вселена без сигурност. Насреща му бе мъжът, който го бе наблюдавал през стъклото; ако докоснеше нещо, то щеше да е от студена пластмаса, и ако човекът се смръщеше, нямаше къде да се скрие.
— Джош Тали — рече младежът, — аз съм Деймън Константин. Помниш ли ме?
Константин. Името излъчваше сила. Означаваше Пел и власт. Не се сещаше какво друго се криеше зад него, освен че някога са били врагове, но вече не бяха. Всичко бе напълно изтрито, всичко бе простено. Джош Тали. Човекът го познаваше. Почувства се задължен да си спомни този Деймън Константин, обаче не можеше. Това го притесняваше.
— Как се чувстваш? — попита Деймън.
Въпросът бе труден. Опита се да отговори обобщено и не успя; изискваше се да свърже мислите си, а сега те бяха пръснати на всички страни.
— Искаш ли нещо? — запита го Константин.
— Крем — каза Джош. — Плодов. — Него обичаше най-много. Получаваше го с всяко ядене, освен със закуската; даваха му всичко, каквото поиска.
— Ами книги? Не искаш ли някакви книги?
Досега не му бяха предлагали книги.
— Да — рече той, зарадван от спомена, че много обичаше книгите. — Благодаря ви.
— Спомняш ли си за мен?
Джош поклати глава.
— Съжалявам — отвърна измъчено той. — Навярно сме се срещали, но разбирате ли, има неща, които не си спомням ясно. Предполагам, че трябва да сме се запознали, след като дойдох тук.
— Нормално е да забравяш. Казаха ми, че все повече се оправяш. Идвах няколко пъти да те видя.
— Това го помня.
— Настина ли? Когато си по-добре, искам да ми дойдеш на гости у дома. С жена ми ще се радваме да те посрещнем.