Тали се замисли над тази възможност и вселената се разшири, удвои, размножи, така че вече не бе сигурен в почвата под краката си.
— И нея ли я познавам?
— Не. Но тя знае за теб. Разправял съм й за теб. Казва, че иска да те види.
— Как се казва.
— Елена. Елена Куен.
Той повтори името с движение на устните, за да не го забрави. Търгарско име. Не бе мислил за корабите. Сега се сети за тях. Спомни си мрака и звездите. Гледаше втренчено в лицето на Деймън, за да не загуби връзката си с него, с тази точка от действителността в променливия бял свят. Ако мигнеше, можеше отново да остане сам. Можеше да се събуди в стаята си, в леглото си и да няма нищо, за което да се хване. Съзнанието му се залови с всичка сила за тази опора.
— Нали ще дойдете отново — попита той, — дори ако забравям това? Моля ви, елате и ми припомнете.
— Ще го запомниш — успокои го Константин. — Но и да забравиш, аз пак ще дойда.
Джош се разплака — напоследък плачеше лесно и често, сълзите се търкулнаха по лицето му, изразяващи просто изблик на емоциите, не мъка или радост, а само дълбоко облекчение. Прочистване.
— Добре ли си? — обезпокои се Деймън.
— Изморен съм — каза той, защото краката му се подкосяваха от стоенето и знаеше, че трябва да се върне в леглото си, преди да му се завие свят. — Ще влезете ли?
— Трябва да остана от тази страна — отговори Константин. — Ще ти изпратя обаче книги.
Вече ги бе забравил. Кимна, едновременно зарадван и смутен.
— Прибери се — рече Деймън. Джош се обърна и влезе в стаята.
Вратата се затвори. Отиде до леглото си, чувствайки се по-замаян, отколкото очакваше. Трябваше да ходи повече. Стига бе лежал, ако се движеше, щеше да се оправи по-бързо.
Деймън. Елена. Деймън. Елена.
Навън имаше свят, който стана реален за него, в който за пръв път искаше да отиде, място, към което да се стреми, когато бъде освободен от тук.
Погледна към прозореца. Беше празен. За миг на ужас и самота си помисли, че си е въобразил всичко туй, че то е било част от свят на мечти, който се оформяше сред белотата, създаден от него самия. Но Тали бе научил имена, знаеше подробности и факти, които не зависеха от него; или това се бе случило в действителност, или той се бе побъркал.
Книгите пристигнаха — четири касети, които да се използват с уредбата, и той ги притисна до гърдите си, залюля се напред-назад, като се усмихваше на себе си и се смееше, седнал с кръстосани крака върху леглото. Защото бе истина. Той бе докоснал реалността отвън и тя му бе отвърнала.
Огледа се и около себе си видя просто стая със стени, от които вече не се нуждаеше.
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА ПЪРВА
1
Основна база на Тамдолу: 2.9.52 г.
Небето бе ясно през цялата сутрин, само няколко пухкави кълбенца се бяха наредили по хоризонта на север оттатък реката. А хоризонтът бе доста далеко — за да стигнат от него до базата на Тамдолу, на облаците им трябваше обикновено ден и половина, и хората планираха да използват тази пауза, за да закърпят пътя, разяден при последния порой и откъснал ги от база четири и от всички останали лагери нататък по веригата. Надяваха се, че това е била последната зимна буря. Пъпките по дърветата се бяха издули до пукване и филизите на житните култури, притиснати от придошлата вода към кръстатите решетки в полетата, скоро щяха да искат разреждане и прехвърляне в постоянните им лехи. Основната база щеше да изсъхне първа, после идваше ред на другите надолу по реката. Днес речното ниво бе малко по-ниско според сведенията от мелницата.
Емилио изпрати с поглед гъсеничния транспортьор с доставките, който тръгна по калния път покрай реката. После закрачи по стръмната, добре утъпкана пътека към по-високите места, където бяха куполите, потънали сред хълмовете — куполите бяха станали два пъти повече от преди, без да се броят онези, прехвърлени надолу в равнината. Наоколо без никакъв синхрон бучаха компресорите — неспиращият пулс на човечеството върху Тамдолу. Помпите добавяха своето пъшкане, като изхвърляха водата, проникнала в куполите въпреки всичките им усилия да изолират подовете, още помпи работеха долу край дигите на мелницата и отсреща в полята.
Пролет. Въздухът навярно ухаеше прекрасно за туземците. Хората не усещаха много от него, докато дишаха с приглушени съскания и паузи през маските. Емилио чувстваше върху гърба си приятната топлина на слънцето и се радваше на деня. Тамдолци сновяха наоколо, изпълняваха задачите си с по-малко сръчност, отколкото с излишни движения, като предпочитаха да изприпкат десет пъти, носейки по шепа, вместо да извършат еднократен неудобен курс при пълно натоварване. Смееха се, изпускаха и малкото, което пренасяха, за да направят някоя шега при всяка възможност. Той наистина бе изненадан, че те продължаваха да работят при толкова видимото настъпване на пролетта. При първата ясна нощ те бяха държали буден целия лагер с бърборенето си, сочеха щастливи към звездното небе и говореха на звездите; при първото ясно утро бяха махали с ръце на изгряващото слънце, приветствайки с викове и пляскане светлината му — но и хората бяха прекарали този ден с приповдигнато настроение при първия ясен знак за края на зимата. Сега бе осезаемо по-топло. Женските бяха започнали да се държат самодоволно, а мъжкарите да правят лудории; доста често от гъсталака или от разпъпналите дървета по хълмовете, можеше да се чуе песента на тамдолец, който извива трели, цвърчи и свирука нежно и страстно.