Но ситуацията още не бе толкова налудничава, колкото щеше да стане, когато дърветата напълно разцъфнеха. Тогава щеше да настъпи период, през който хайза щяха да загубят всякакво желание за работа, да се впуснат в своите скитания — първо женските сами, после мъжкарите, следвайки ги послушно — към места, където хората не се натрапваха. През лятото доста от женските в третия цикъл щяха да се закръглят все повече и повече — поне дотолкова, доколкото можеха да се закръглят жилавите хайза, — за да родят през зимата, сгушили се навътре в тунелите под хълмовете, дребосъчета с дълги крайници и яркочервена бебешка козина, които щяха да се разхождат наоколо като самостоятелни индивиди през идната пролет, далеч от погледа на хората.
Емилио подмина игрите на хайза, изкачи се по застланата с трошен камък пътека до центъра за управление в купола, който се намираше най-високо на хълма. Ушите му доловиха хрущене на чакъл зад гърба му и поглеждайки назад, видя Сатина, която куцукаше по стъпките му, разперила ръце, за да пази равновесие, докато голите й нозе се набиваха върху острите камъчета, а лицето й се кривеше от болка по тази пътека, предназначена за ботушите на хората. Нейната имитация на походката му го накара да се усмихне. Тя спря и също му се усмихна, необичайно пременена с меки кожички и мъниста върху червена права рокля от изкуствен плат.
— Совалка идва, Константин-мъж.
Така беше. През този ясен ден трябваше да пристигне совалка. Беше й обещал въпреки здравия разум, въпреки правилото, че не бива да се разчита през пролетта, тя и партньорът й да изкарат един период на станцията. Ако имаше тамдолец, който наистина се бе превивал под тежки товари, това бе Сатина. Толкова отчаяно се бе опитвала да му направи впечатление — „Виж, Константин-мъж, аз работи добър.“
— Приготвила си се за път — забеляза той. Тя показа няколкото малки вързопа, пълни с кой знае какво, които бе окачила по тялото си, потупа ги и се усмихна радостно.
— Аз приготвил. — Лицето й стана тъжно и тя протегна разтворените си ръце. — Идва обича теб, Константин-мъж, теб и твой приятел.
Съпруга. Хайза така и не бяха проумели какво е съпруг и съпруга.
— Влез — покани я той.
Очите й светнаха от удоволствие. Тамдолците не бяха допускани дори в околността на главния купол. Много рядко някой от тях бе канен вътре. Емилио слезе по дървените стъпала, изтри ботушите си в рогозката, пусна Сатина да мине напред и я изчака да нагласи собствения си дихател пред лицето, преди да отвори вътрешната врата на шлюза.
Неколцината мъже, които работеха вътре, вдигнаха глави, изгледаха ги и някои се смръщиха при вида й, после се върнаха отново към задачите си. Тук се помещаваха офисите на много от техниците, като пространството бе разделено от ниски панели от плетена ракита. Ъгълчето, което той делеше с Милико, бе най-отзад, където единствената солидна стена в големия купол им позволяваше да разполагат с лично място за уединение — стаичка три на три с покрит с рогозка под, която служеше едновременно за спално помещение и офис. Той отвори вратата между шкафовете и Сатина го последва, оглеждайки се така, сякаш не можеше да възприеме и половината от това, което виждаше. „Не е привикнала към покрив над главата си — помисли си, като си представи колко огромна би била промяната за един тамдолец, изпратен внезапно на станцията. — Без ветрове, без слънце, заобиколена само от стомана, горката Сатина.“
— Виж ти — възкликна Милико, като вдигна поглед от разстланите карти върху леглото им.
— Обича теб — рече тамдолката и пристъпи съвсем уверено, прегърна Милико и опря бузата си до нейната, макар да й пречеше дихателят.