— Заминаваш ли? — попита съпругата на Константин.
— Отива твой дом — отговори Сатина. — Вижда дом на Бенет. — Тя се поколеба, скръсти стеснително ръце зад гърба си, поизправи се, гледайки ту единия, ту другия. — Обича Бенет-мъж. Вижда негов дом. Пълни очи в негов дом. Прави наши очи топъл, топъл.
Понякога в приказките на тамдолците нямаше никакъв смисъл; друг път идеите се улавяха от брътвежа им с учудваща яснота. Емилио я изгледа с известно чувство на вина, защото за цялото време, откакто контактуваха с туземците, никой от тях не се бе научил да казва повече от десетина цвърчащи тамдолски думи. Най-големи успехи бе имал Бенет.
Хайза обожаваха подаръците. Потърси нещо подходящо, забеляза на лавицата над леглото черупка, която бе намерил край реката. Взе я и я даде на Сатина, чиито тъмни очи блеснаха. Тя го прегърна и заяви:
— Обича теб.
— И аз те обичам, Сатина — отвърна й той. Обви с ръка раменете й, съпроводи я през офисите до шлюза. Тя отвори външната врата свали маската си и му се усмихна, като махна с ръка.
— Аз отива работи — каза тя.
Скоро щеше да пристигне совалката. Човек не би се трудил през деня, в който напуска работното си място. Но Сатина хукна навън, като трясна леката врата, желаейки да покаже старанието си, сякаш някой можеше да промени решението си в последния момент.
Вероятно не бе правилно да й се приписват човешки подбуди. Навярно бе израз на радост или благодарност. Тамдолците нямаха понятие от заплати; те приемаха „дарове“.
Бенет Джейсинт се бе отнасял с разбиране към тях. Те се грижеха за гроба му. Оставяха там най-хубавите черупки, кожички, създаваха онези възлести скулптури, които означаваха нещо важно за тях.
Емилио се прибра в центъра за управление, в жилището си, при Милико. Свали сакото си, остави го на закачалката върху стената, на врата му остана да виси дихателят — украшение, което носеха от обличане на дрехите сутринта до събличането им преди лягане.
— Получих прогноза за времето от станцията — информира го съпругата му. — Ще трябва да оправяме отново пътя — подир ден-два следващата буря ще ни връхлети от към морето.
Той изруга; толкова струваха надеждите за пролет. Милико му направи място сред схемите на леглото, Емилио седна и проучи зоните на поражение, които тя бе отбелязала с червено, наводнените райони, показани им от станцията — по протежението на дългите редици от кръгчета, обозначаващи лагерите, които бяха изградили край непавираните, разчистени с човешки труд пътища.
— О, ще стане и по-зле — възкликна тя, като му показа топографската карта. — Компютърът предсказва достатъчно валежи с тази буря, че да залеят отново и сините области. До самия праг на база две. Но по-голямата част от шосето би трябвало да остане над нивото на водата.
Емилио се смръщи и въздъхна леко.
— Можем само да се надяваме.
Пътят бе особено важен; полетата можеха да стоят наводнени още със седмици, без да се навреди на друго, освен на графиците им. Местните зърнени култури се развиваха във вода, зависеха от нея в първоначалната фаза на естествения си цикъл. Решетките предпазваха младите растения да не бъдат отнесени надолу по реката. Най-много страдаха съоръженията и нервите на хората.
— Тамдолците имат най-доброто решение — каза той. — Зарязват всичко през зимата, скитат, когато разцъфнат дърветата, любят се, свиват гнезда нависоко и чакат житото да узрее.
Милико се усмихна, като продължи да нанася знаци по картите.
Емилио въздъхна и след като не му обърнаха внимание извади пластмасовата табла, която му служеше за писалище. Захвана се със собствените си задачи — да преразпределя оборудването с нови приоритети. Вероятно, помисли си той, ако помолеше тамдолците и им поднесеше специални дарове, вероятно те щяха да се задържат малко повече, преди да тръгнат на пролетните си скитания. Съжаляваше, че губи Сатина и Синия зъб; двамата му бяха от голяма помощ, като убеждаваха другарите си в открит спор за неща, които техният Константин-мъж много искаше да бъдат направени. Но това имаше две страни: Сатина и Синия зъб искаха да заминат, те желаеха нещо, което зависеше от него, и беше ред да го получат, преди да настъпи пролетта и да изгубят самоконтрол.
Той разпределяше опитни работници, новообучени и хора от И-зоната във всяка от новите бази по целия път, като се стараеше да спазва такова съотношение, че да няма опасност от бунт в групите. Опитваше се да превърне изпратените тук бежанци в работници въпреки убеждението им, че са използвани, да повдигне духа им, като посочваше, че надолу по реката изпращаха по-надеждните. Докато на него му се налагаше да задържи най-лошите в основната база, в онзи огромен купол, който многократно бе разширяван и снаждан, така че името му вече не отговаряше на вида му — постройката покриваше неравномерно съседния хълм и представляваше непрестанен проблем. Техниците бяха настанени в близките няколко купола, към които се стремяха заради удобството им; те винаги се опъваха, когато трябваше да бъдат преместени при по-примитивни условия край кладенците или в новите лагери, където щяха да са насаме с гората, наводненията, бежанците и странните хайза.