Комуникациите винаги създаваха затруднения. Имаха комвръзка, но на по-отдалечените места се чувстваха самотни. Най-доброто би било да имат въздушен транспорт, но единственият малък самолет, който бяха построили преди няколко години, катастрофира на пистата по-миналата пролет — леките машини не бяха подходящи за бурите на Тамдолу. В плана им бе включено разчистване на площадка за кацане на совалките, поне за база три, но изсичането на дърветата трябваше да се съгласува с тамдолците, а темата бе деликатна. При нивото на техниката, с която разполагаха на планетата, гъсеничните транспортьори все още бяха най-ефикасното средство за придвижване — спокойни и бавни, какъвто винаги е бил и самият ритъм на живота на Тамдолу, те си пробиваха път през тиня и вода за учудване и възхищение на туземците. Нефт и зърно, дървесина и зимни зеленчуци, сушена риба, опит да се опитомят стигащите им до колената питсу, за които местните жители ходеха на лов. („Ти лош — бяха заявили тамдолците, — прави тях топъл в твой лагер и ти яде, това не хубав.“ Но неколцина от тях в база едно бяха станали пазачи на стада и те всички се бяха научили да ядат месото на домашни животни. Лукас бе наредил така и това бе един от неговите проекти, който бе сработил добре.) На планетата хората бяха добре екипирани, изхранваха себе си и станцията дори след масовото прииждане. Задачата не бе малка. Производствените предприятия горе на станцията и на Тамдолу работеха без прекъсване. Да се задоволяват сами, да изработят на място всеки един артикул, който обикновено внасяха, да изпълнят заявките не само за себе си, но и за пренатоварената станция и да заделят каквито могат запаси — всичко това бе грижа на обитателите на Тамдолу, а най-лошото бе свръхнаселението, бремето, което представляваха хората, отгледани на станции — от Пел и бежанците, които никога не бяха стъпвали на планета. Вече не можеха да разчитат на търговията, която някога бе свързвала Викинг и Маринър, Есперанс и Пан-Париж, Ръсел и Вояджър, както и други в собствен Голям кръг, за да задоволяват взаимно нуждите си. Никоя от останалите станции не би могла да продължи сама; никоя от тях не разполагаше с необходимия за целта жив свят — жив свят и хора, които да го управляват. Понастоящем в съвета се разглеждаха планове и бяха изпратени първите екипи да се започне отдавна отлагания рудодобив на самата планета, да се осигури втори източник на материали, каквито се намираха в свободно състояние в системата на Пел — просто в случай че нещата се влошат повече, отколкото някой би искал да си представи. През лятото, когато отново станеше възможно да се разговаря с тамдолците, щяха да стартират широкомащабни нови програми, които да се изпълнят по възможност през есента, когато туземците бяха в най-трудолюбивия си период, когато хладните ветрове ги караха да се замислят пак за зимата и те сякаш не спираха нито за миг да работят за хората и да пренасят мек мъх в собствените си тунели под гористите хълмове.
Тамдолу щеше да се промени. Човешкото население на планетата се бе увеличило четирикратно. Емилио съжаляваше за това, както и съпругата му. Вече бяха разчертали нови райони върху разпънатите карти на Милико — места, където никога не трябваше да стъпва човешки крак, красиви места, такива, за които знаеха, че са свещени, и други, които бяха особено важни за жизнения цикъл на хайза и други диви същества като тях.
Трябваше да блокира такива планове в съвета още в самия им зародиш, още тази година, преди да се е увеличило още повече напрежението. Да се организира защитата на неща, които трябваха да останат незасегнати. Вече усещаха натиска върху себе си. На планетата вече се забелязваха рани — пушекът на мелницата, посечените стволове на дърветата, грозните куполи и нивите, заградени по бреговете на реката и разчистени с брадва по продължението на калните пътища. Бяха искали да разкрасят нещата в процеса на изграждането им, да създадат градини, да скрият шосетата и постройките, но възможността бе пропусната.
Те нямаше да позволят — така бяха решили заедно Емилио и Милико, — нямаше да позволят да бъдат нанесени повече щети. Обичаха Тамдолу, както добрите, така и лошите страни на този свят, влудяващите хайза и яростта на бурите. Хората винаги можеха да потърсят убежище на станцията, където ги чакаха стерилните коридори и меките мебели. Но Милико и той се чувстваха добре тук; приятно им бе да се любят през нощта, докато навън дъждът потропваше по пластмасовия купол, компресорите боботеха в мрака, а някъде съвсем наблизо извиваха лудо гласове нощните създания на Тамдолу. Радваха се на променящото се час по час небе, на свиренето на вятъра в тревата и в гората около тях, смееха се на шегите на тамдолците и господстваха над цялата планета с властта си да решат всички проблеми, освен времето.