— Толкова много беззащитни хора — каза Милико. — Баща ти какво си мисли — че тук е пансион ли?
Емилио вдигна рамене.
— Нещо по-добро от И-зоната на Тамгоре, предполагам. По-леко. Надявам се, че са ни докарали новите компресори и пластмасовите панели.
— Обзалагам се, че не са — мрачно отвърна жена му.
Откъм базата и куполите зад хълма долетяха писъци, тамдолски гласове, нищо необичайно; той погледна през рамо, без да забележи причината за виковете, и не им обърна повече внимание. Слизащите от совалката бежанци обаче се сепнаха, като чуха шума. Охраната ги подкани наново.
Писъците продължаваха. Това не беше нормално. И той, и Милико се извърнаха.
— Остани тук — рече — той — да наглеждаш работата.
Хукна по пътеката нагоре по хълма и изведнъж му се зави свят от ограничената пропускливост на дихателя. Стигна до билото, постройките изникнаха пред погледа му и пред гигантския И-купол видя нещо, което приличаше на сбиване, пръстен от тамдолци, оградил разбунено човешко множество, а през шлюза излизаха все нови и нови бежанци. Всмукна въздух и се понесе надолу колкото го държаха краката, а от редицата на тамдолците се отскубна фигура, която пък побягна насреща му с всички сили — Синия зъб на Сатина, познаваше го по червено-кафявия цвят на козината му, какъвто рядко се срещаше при по-възрастните.
— Лукас-мъж — изсъска Синия зъб, като се изравни с него, подскачайки и танцувайки от притеснение. — Лукас-мъже луд всички.
Това не се нуждаеше от превод. Беше му ясно какво става там, още щом мярна охраната — Бран Хейл и групата му от полски надзиратели. Неколцина бежанци крещяха, а пазачите бяха вдигнали пушките си. Хейл и хората му бяха хванали един младеж и му бяха дръпнали маската, така че той не можеше да си поеме дъх. Държаха губещото сили момче като заложник в редиците си под дулото на пистолет, насочили оръжия към останалите. Бежанците и заобиколилите ги тамдолци пищяха.
— Престанете! — изрева Емилио. — Разпръснете се!
Никой не му обърна внимание и той влезе сам в кръга, а Синия зъб остана отзад. Разбута мъжете с пушките и закачи неколцина, преди изведнъж да си даде сметка, че нямаше оръжие, че бе с голи ръце и самичък, и тези наоколо не бяха свидетели, а тамдолци и бежанци.
Всички отстъпиха. Той дръпна момчето от пазачите, които го държаха, и то се срина на земята; наведе се, чувствайки оголен собствения си гръб, вдигна падналия дихател и го постави върху лицето на младежа, притисна го. Някои от И-тълпата се опитаха да пристъпят напред и един от хората на Хейл стреля пред краката им.
— Престанете! — викна Емилио. Изправи се, като всеки мускул от тялото му трепереше, погледна към няколкото десетки И-работници, излезли навън, към другите, които заради блъсканицата не успяваха да си пробият път. Към десетте въоръжени мъже вдигнали пушките си. Изтръпна целият, като си помисли за бунт, за Милико оттатък хълма, за възможността да му се нахвърлят. — Назад — кресна той на И-тълпата. — Успокойте се! — И се обърна към Бран Хейл — млад, ядосан и нагъл: — Какво стана тук?
— Опита се да избяга — каза Хейл. — Маската падна в борбата. Понечи да грабне пушка.
— Лъже! — нададоха глас от И-тълпата в опит да заглушат думите на надзирателя.
— Истина е — отвърна Хейл. — Не искат повече бежанци в техния купол. Започна бой и този хулиган реши да се отскубне. Но го хванахме.
От страна на И-групата хорово запротестираха. Една жена отпред плачеше.
Емилио се огледа, едва успявайки сам да си поеме дъх. Момчето в краката му изглежда се свести, гърчеше и се кашляше. Тамдолците се скупчиха с тревога в тъмните им очи.
— Сини зъбе — рече той, — какво се случи?
Погледът на Синия зъб се спря на един от хората на Бран Хейл. И нищо повече.
— Мой очи вижда — чу се друг глас. Сатина излезе напред, като потрепна няколко пъти от уплаха. Гласът — бе висок и писклив. — Хейл блъска приятел с пушка. Блъска лош нея.
От дружината на Хейл се разнесе подсвиркване и присмех; от И-страната се разшумяха. Емилио викна за тишина. Тя не лъжеше. Познаваше тамдолците, както и Хейл. Истина беше.
— Те ли му свалиха маската?
— Свали — каза Сатина и стисна здраво уста. В очите й бе изписан страх.
— Добре — той пое дълбоко въздух и погледна право в грубото лице на Бран Хейл. — Ще е по-добре да продължим разговора в офиса ми.