Отвсякъде бе заобиколен от тамдолци със същите смутени погледи. Човешките кавги и насилие им бяха чужди. Някой от тях би ударил в рядък момент на гняв, но само за да уязви някого. Никога не ги бе виждал да се карат групово, никога не бе виждал оръжия — ножовете им служеха единствено като инструменти и ловни принадлежности. Убиваха само дивеч. Какво ли си мислеха, запита се той, какво ли си представяха при подобна гледка, когато хора насочваха пушки един срещу друг?
— Ние отива Тамгоре — заяви Сатина.
— Добре — съгласи се Емилио. — Наистина ще заминете. Добре постъпихте, Сатина, ти и Синия зъб, и всички останали, хубаво беше, че дойдохте да ми кажете.
Изведнъж хайза трепнаха в израз на всеобщо успокоение, сякаш досега не са били сигурни. Тогава се сети, че бе заповядал на Хейл и хората му да вземат същата совалка — онази човешка измет все още можеше да причини неприятности.
— Ще поговоря с капитана — каза им той. — Вие и Хейл ще бъдете в различни части на кораба. Няма да имате проблеми. Обещавам ви.
— Добре-добре-добре — въздъхна Сатина и се притисна до него. Той я погали по рамото, обърна се да поеме прегръдката и на Синия зъб, потупа го по-грубата козина. Остави ги и се заизкачва към хребета на хълма, по пътеката към площадката за кацане, но се спря, като видя няколкото фигури, застанали там.
Милико. И още двама. Всички имаха пушки. Внезапно почувства облекчение, като си помисли, че все пак бе имал някой за гърба си. Съпругата му го посрещна първа и той я взе в обятията си. Спътниците — също се приближиха след малко — двама от охраната на совалката.
— Изпращам с вас някои служители — каза им той. — Уволнени са и аз ще внеса в съда обвинение срещу тях. Не бива да са въоръжени. Пращам горе и няколко тамдолци и не искам двете групи нито за миг да влизат в контакт.
— Да, сър — двамата пазачи не коментираха, не възразиха на нищо.
— Можете да се прибирате — предложи той. — Доведете насам новопристигналите, всичко е наред.
Те се върнаха към задълженията си. Милико задържа пушката, която бе взела на заем от някого, и остана до него, хванала го здраво през кръста, а той нея през раменете.
— Групичката на Хейл — обясни й той. — Изгоних я цялата.
— Така оставаме без охрана.
— Вината не бе на И-купола. Ще докладвам за случая на станцията. — Стомахът му се сви, едва сега почувства реакцията на тялото си. — Предполагам, че хората на Хейл са те забелязали на хребета. Навярно това ги е накарало да отстъпят.
— Станцията е алармирана за криза. Помислих, че сигурно е И-тълпата. Совалката изпрати съобщение до главния сектор.
— Тогава по-добре да отидем в центъра за управление и да бием отбой. — Емилио я поведе и те заслизаха по склона към купола. Краката му се подкосяваха.
— Не бях там — рече тя.
— Къде?
— На хребета. Когато стигнахме там, бяха останали само тамдолци и бежанци.
Константин изруга, учуден, че е спечелил сблъсъка с Хейл само с хладнокръвие.
— Добре, че се отървахме от Бран Хейл — каза той.
Стигнаха до коритото на потока между хълмовете, пресякоха го по моста и поеха отново нагоре към центъра за управление. Вътре лекарят преглеждаше момчето, а наблизо стояха двама техници с пистолети, наблюдавайки нервно И-хората, които го бяха довели. Емилио им даде знак, че няма нужда. Те внимателно прибраха оръжията, като не изглеждаха особено зарадвани от създалото се положение.
Пазят неутралитет, помисли си Константин. Биха застанали на страната на който и да бе победил в свадата там, навън, без да му помогнат. Не им се сърдеше, просто бе разочарован.
— Добре ли сте, сър? — попита Джим Ернст.
Той кимна, спрял се заедно с Милико край лекаря и момчето.
— Обади се на станцията — каза след малко той на диспечера. — Предай им, че проблемът е разрешен.
2
Те се сгушиха заедно в тъмното помещение, в което ги бяха пуснали хората, в големия празен търбух на кораба, където се разнасяше страховитото ехо на машините. Трябваше да носят маските си, което навярно бе първото от много бъдещи притеснения. Закачиха си коланите, както хората ги бяха предупредили, че трябва да направят, за да са в безопасност, и Сатина се притисна до Синия зъб — Далут-хос-ме, изпитвайки омраза към това място, към студа и неудобството на дихателите, а най-много се обезпокои от това, че трябваше да се вържат за сигурност. Не бе мислила, че корабите имат стени и тавани и това я изплаши. Никога не си бе представяла полета им като нещо толкова бурно, като поредица от убийствени удари и смазващи тласъци, а като свобода подобно реенето на птиците, велика и очарователна. Трепереше, опряла гръб на възглавниците, които им бяха дали хората, тресеше се и се опита да спре, усети, че и Синия зъб потръпва.