— Можем да се върнем — предложи Далут-хос-ме, тъй като не той бе избрал това пътуване.
Сатина не отвърна нищо, стисна зъби срещу желанието да се съгласи, че да, могат, че трябва да извикат хората и да им кажат, че двама много малки, много нещастни тамдолци са променили решението си.
Тогава дойде шумът на двигателите. Тя знаеше какво е това, често го бе чувала. Сега го почувства, ужас до мозъка на костите й.
— Ще видим великото Слънце — рече тя, след като вече нямаше връщане. — Ще видим дома на Бенет.
Синия зъб я притисна още по-силно.
— Бенет — повтори той името, което успокои и двамата. — Бенет Джейсинт.
— Ще видим образите на духовете от Тамгоре — каза тя.
— Ще видим Слънцето.
Усетиха силен натиск, чувство, че се движат и едновременно че нещо смазва телата им. Стискането му й причиняваше болка, но и тя се бе хванала за него не по-слабо. Хрумна й, че можеха незабелязано да бъдат смачкани от огромната сила, която хората понасяха; че навярно хората ги бяха забравили в дълбокия мрак на кораба. Но не, тамдолци заминаваха и се връщаха; хайза издържаха на тази голяма сила и летяха, и виждаха всички чудеса, които се намираха Тамгоре, разхождаха се там, където можеха да гледат надолу към звездите и да срещнат лицето на великото Слънце, да напълнят очите си с добри неща.
Всичко това ги очакваше. Сега бе пролет и както той, така и тя бяха започнали да се разгорещяват; и тя бе избрала Пътешествието, което да направи, по-дълго от всички други скитания, до място още по-горе от всички най-високи места, където да прекара първата си пролет.
Натискът спадна; продължаваха да се държат един друг и да усещат движението. Полетът беше много дълъг, бяха ги предупредили — не трябваше да се отвързват, докато не дойде човек и не им разреши. Константин им бе казал какво да правят и те без съмнение щяха да са в безопасност. Сатина го почувства с вяра, която се увеличи с отслабването на натиска, и разбра, че бяха преживели най-страшното. Движеха се по пътя. Те летяха.
Тя стисна малката черупка, която й бе дал Константин, подаръка, отбелязал този Момент за нея, освен това носеше червената рокля, която й бе особено скъпоценна, носеше — най-хубавото нещо — честта, че самият Бенет й бе дал име. Сатина усети още по-голяма сигурност заради тези неща и заради Синия зъб, към който изпитваше нарастваща привързаност, истинска обич, не само желание, породено от пролетното разгонване. Той не бе най-големият и най-красивият, но бе умен и трезвомислещ.
Не напълно. Далут-хос-ме бръкна в една от торбичките, които носеше, извади малко клонче, по което пъпките се бяха пукнали — отдръпна дихателя си, за да го помирише, после — го предложи. То им напомни за техния свят, за местността край реката и за обещания.
Сатина почувства, че я залива огнена вълна, която я накара да се изпоти въпреки студа. Беше неестествено да се намира толкова близо до него, а да й липсват свободата сред природата, просторът, поривът, който щеше да я отведе все по-далеч и по-далеч в земи, населени единствено от образи. Пътуваха по странен и различен начин, към място, където великото Слънце щеше да изглежда винаги еднакво и тя нямаше нужда да предприема нищо. Прие ухажването на Синия зъб, отначало с притеснение, после с повече лекота, защото така и трябваше. Защото нямаше нужда от закачките, които биха разигравали на повърхността на планетата, докато той останеше единственият самец, твърдо решил да я последва по пътя й. Именно той бе стигнал най-надалеч и бе тук, и всичко бе според обичая.
Движението на кораба се промени; притиснаха се един в друг от моментната уплаха, но хората ги бяха предупредили за тази промяна и те бяха чували, че по пътя могат да изпитат доста странни неща. Засмяха се и се сляха, после се пуснаха олекнали и опиянени. Възхищаваха се на разцъфналото клонче, което висеше във въздуха край тях и се придвижваше, когато ту единият, ту другият го побутваше. Сатина се протегна внимателно и го хвана във въздуха и като се засмя, го пусна отново.
— Ето къде живее Слънцето — предположи Синия зъб.
Тя се замисли, че трябваше да е така, представи си Слънцето, носещо се величествено, обгърнато в сияние, в което плуваха и те, издигайки се към Тамгоре, металния дом на хората, който им протягаше ръце. Те се сляха пак и се сливаха отново и отново в пристъпи на щастие.
След доста дълго време настъпи друга промяна, коланите ги пристегнаха леко, съвсем слабо и те усетиха, как телата им постепенно взеха отново да натежават.