— Слизаме — изрази мисълта си на глас Сатина. Продължиха обаче да кротуват, като не забравяха какво им бе казано — да чакат да дойде човек и да им съобщи, че всичко е наред.
Последваха редица удари и ужасни шумове, така че те се притиснаха, обгърнали се един друг с ръце; сега обаче подът стана стабилен. От високоговорителя над главата им се разнесоха множество човешки гласове, които даваха указания, и никой от тях не звучеше изплашено, а съвсем обикновено, припряно и невесело.
— Мисля, че всичко е наред — рече Синия зъб.
— Трябва да стоим спокойни — напомни му тя.
— Те ще ни забравят.
— Няма — отвърна Сатина, но самата тя изпитваше съмнение, мястото бе толкова тъмно и толкова самотно, само над главите им светеше мъничка лампа.
Чу се страхотно стържене на метал. Вратата, през която бяха влезли, се отвори и сега навън не се виждаха хълмове и гори, а подобен на гърло проход с ребра по стените, откъдето ги лъхна студен въздух.
По него дойде човек, облечен в кафяво и носещ ръчен високоговорител.
— Излезте — рече им той и те побързаха да се отвържат. Сатина се изправи и усети, че краката й треперят; облегна се на Синия зъб, но той се поклащаше.
Мъжът им даде подаръци, които да носят на сребърни верижки.
— Това са вашите номера — обясни им той. — Трябва винаги да ги носите. — Попита ги за имената и посочи към прохода: — Елате с мен. Ще отидем да ви регистрират.
Те го последваха надолу по ужасяващия тунел, излязоха на място, подобно на търбуха на кораба, откъдето идваха — метално и студено, но много, много грамадно. Сатина погледна нагоре и потрепери.
— Ние сме в по-голям кораб — каза тя. — Това също е кораб. — И като се обърна към човека: — Мъж, ние на Тамгоре?
— На станцията сте — отговори той.
Някаква хладнина се загнезди в сърцето на Сатина. Беше се надявала на красиви пейзажи, на топлината на Слънцето. Смъмри се да бъде търпелива, че тези неща ще дойдат, че все пак ще бъде хубаво.
3
Пел: пето ниво на синия сектор: 2.9.52 г.
Апартаментът бе изчистен, пръснатите разнообразни вещи бяха прибрани в кошници. Деймън облече сакото си, оправи яката си. Елена все още се обличаше, безпокоейки се, че талията й навярно бе леко издута. Това бе вторият костюм, който пробваше, но изглежда и в него не се харесваше. Той мина зад гърба й и като я прихвана през кръста, я притисна нежно, срещна очите й в огледалото.
— Изглеждаш прекрасно. Какво от туй, че се забелязва малко?
Тя се вгледа в образа на двамата в огледалото, сложи ръката си върху неговата.
— Струва ми се, че прилича повече на напълняване.
— Чудесно изглеждаш — каза Деймън, очаквайки усмивка. Но в отражението лицето й остана измъчено. Той продължи да я държи, защото усещаше, че тя го желае. — Наред ли е всичко? — попита той. Елена навярно бе проявила прекомерно усърдие, за да изглежда добре; беше взела специални лакомства от служебния супермаркет — изобщо се чувстваше изнервена от мисълта за тази вечер, помисли си той. Откъдето идваше и напрягането. Както и раздразнението заради дреболии. — Това, че Тали ще дойде тук, ли те безпокои?
Тя прокара бавно пръсти по неговите.
— Не мисля, че ме притеснява. Не съм уверена обаче, че знам за какво да си говорим. Никога не съм правила компания на съюзист.
Той отпусна ръцете си и я погледна в очите, когато Елена се извърна. Изтощителната подготовка — всичко бе старание, за да му угоди. Не по собствено желание. Беше се опасявал, че е така.
— Ти го предложи, попитах те дали си сигурна. Елена, ако чувстваш дори най-малкото неудобство…
— Той ти тежи на съвестта повече от три месеца. Забрави терзанията ми. Любопитна съм, не е ли естествено?
Деймън имаше известни подозрения — забелязваше нещо скрито в нейната готовност да му угоди. Дали пък не бе от благодарност? Или такъв бе начинът й да му засвидетелства, че държи на него. Спомни си дългите вечери, когато тя бе седяла замислено от едната страна на масата, той — от другата, нейното бреме бе „Естел“, неговото — хората, за чийто живот бе отговорен. Беше заговорил за Тали през онази нощ, когато впоследствие изслуша нейната изповед; а когато й се удаде възможност, Елена постъпи по типичния за нея начин. Деймън не можеше да си спомни друг път да е пренасял някой от проблемите си у дома. Така че тя се захвана с него, опита се да го разреши, колкото и да бе труден. Съюзист. Нямаше начин да разбере какво чувства тя при тези обстоятелства. А си бе мислил, че знае.
— Не прави такава физиономия — рече му тя. — Казах, че съм любопитна. Но проблемът е как да се държа с него. За какво ще си приказваме? За миналото ли? „Възможно ли е да сме срещали и по-рано, мистър Тали? В някоя престрелка навярно?“ Или може би ще се интересуваме от семействата — „А вашето как е, мистър Тали?“ Или вероятно ще коментираме болницата. „Приятен ли бе престоят ви на Пел, мистър Тали?“