— Елена…
— Ти попита.
— Съжалявам, че не съм знаел как се чувстваш заради тази среща.
— А ти как се чувстваш — честно?
— Смутен съм — призна той, като се облегна на масата. — Виж, Елена…
— Ако искаш да знаеш какво чувствам — безпокойство, просто безпокойство. Той ще дойде тук и ние ще трябва да го забавляваме, а откровено казано, не знам какво ще правим с него. — Обърна се към огледалото и подръпна талията на роклята. — Е, надявам се, че той ще се чувства добре и ще прекараме приятно вечерта.
Деймън можеше да си представи и друго — продължителни мълчания.
— Трябва да отида да го взема — рече той. — Сигурно вече чака. — И като му хрумна по-добра идея, добави: — Защо не отидем в голямата зала? Забрави за приготовленията; сред тълпата всичко може да е по-лесно, без да се налага да играем ролята на домакини.
Очите й светнаха.
— Там ли ще се видим? Ще запазя маса. Всичко тук може да се прибере в хладилника.
— Добре. — Целуна я по ухото, до което единствено му бе даден достъп, и като я тупна леко по рамото, тръгна забързано, за да стигне навреме.
От офиса на охраната се обадиха на Тали и той не закъсня да излезе в коридора — с нов костюм, всичко по него бе ново. Деймън го посрещна и му подаде ръка. Когато я пое по лицето на Тали се появи усмивка, после бързо изчезна.
— Вече си изписан — каза му Константин, взе малък пластмасов портфейл от бюрото и му го подаде. — Когато се прибереш, ще бъдеш пуснат вътре автоматично. Това са документите ти за самоличност, кредитната ти карта и листче с компютърния ти код. Запомни го и унищожи листчето.
Тали хвърли поглед на документите вътре, очевидно развълнуван.
— Свободен ли съм?
Явно служителите не бяха минали да му го съобщят. Ръцете му се тресяха, тънките пръсти потръпваха при опипването на ситно изписаните думи. Гледаше ги втренчено, докато съзнанието му бавно възприемаше случилото се. Накрая Деймън го хвана за ръкава, дръпна го от бюрото и го поведе по коридора.
— Изглеждаш добре — отбеляза той.
Така и беше. Вратата към транспортните системи пред тях отразяваше като в мираж двата образа — тъмен и светъл, жизнеността на неговото орлово мургаво лице и бледността на Тали. Изведнъж си помисли за Елена и се почувства несигурен в присъствието на Джош, от сравнението, при което си даваше сметка за всички свои грешки — не само под погледа му, но и под неговия вътрешен поглед, отправен невинно към него, винаги изразявал невинност.
„Какво да му кажа?“ — припомни си неудобните въпроси на Елена. Може би нещо от рода на: „Извинявай. Съжалявам, че така и не успях да прочета досието ти. Извинявай, че те пратих на смърт, не ни стигаше времето. Прости ми, обикновено не постъпваме така.“
Отвори вратата и срещна погледа на Тали при преминаването му. В него нямаше обвинения, нямаше горчивина. „Той не си спомня. Не може.“
— Пропускът ти — рече Константин, докато вървяха към асансьора — носи бял знак. Виждаш ли цветните кръгчета край вратата там? Сред тях има и бяло. Картата ти служи за ключ, както и компютърният ти код. Ако видиш бяло кръгче, имаш достъп чрез картата или кода. Компютърът ще те пусне. Не се опитвай да правиш нищо там, където няма бяло кръгче. Само ще задействаш алармата и охраната ще дотича по тревога. Запознат си с такива системи, нали?
— Да, разбирам.
— Имаш ли спомен за компютърните си умения?
Минаха няколко крачки в мълчание.
— Специализацията на бойкомпер е доста тясна. Но помня донякъде теорията.
— Доста ли?
— Ако седна пред клавиатура, навярно ще си припомня повече.
— Спомняш ли си за мен?
Бяха стигнали до асансьора. Деймън набра кода за самостоятелна кабина, което бе привилегия на неговото ниво на допуск — не искаше навалица. Обърна се и видя зяпналите очи на Тали. Възрастните обикновено примигваха, местеха поглед насам-натам, спираха се на едно или друго. В широко отворените очи на Джош не се забелязваше подобно движение, те бяха като на луд или на дете или от изваяното лице на някой бог.
— Помня, че вече ме пита за това — отвърна Тали. — Ти си от рода Константин. Един от тези, които притежават Пел, така ли е?
— Не притежаваме станцията. Тук сме просто от много отдавна.
— А аз не съм, нали?
Във въпроса му пролича следа на безпокойство. „Как ли се чувства човек — запита се Деймън, като го полазиха тръпки по гърба, — какво ли е да знае, че част от собственото му съзнание е мъртва? Как може да разбира изобщо нещата?“