— Срещнахме се, когато ти пристигна тук. Трябва да знаеш… че аз съм този, който допусна Пренастройката ти. От Правния отдел. Аз подписах разрешителното за процедурата.
Изведнъж очите му леко трепнаха. Асансьорът пристигна, Константин пъхна ръката си, за да задържи вратата.
— Ти ми даде документите — каза Тали. Влезе в кабината, Деймън го последва и пусна вратата да се затвори. Асансьорът се понесе към зеления сектор, който той бе избрал. — Ти непрестанно идваше да ме видиш. Ти си този, който толкова често стоеше там, нали?
Константин повдигна рамене.
— Аз не исках да се подлагаш; не смятах, че е редно. Разбираш ли ме?
— Искаш ли нещо от мен?
Начинът, по който го каза, изразяваше мълчаливо съгласие — или поне примирение — с всичко. Деймън отвърна на погледа му.
— Може би прошка — отговори той цинично.
— Това е лесно.
— Така ли?
— Затова ли идваше? Затова ли идваше да ме видиш? Защо ме покани да ти дойда на гости сега?
— А ти за какво предполагаш?
Широко отворените очи се премрежиха леко, опитаха да се фокусират.
— Няма откъде да знам. Мило е от твоя страна, че идваш.
— Мислеше ли, че може да не е чак толкова мило?
— Нямам представа колко памет ми е останала. Знам къде са белите петна. Може да съм те познавал от по-рано. Възможно е да си спомням неща, които не са се случили в действителност. Нищо не си ми направил, нали?
— Можех да спра процедурата.
— Аз помолих за Пренастройка… нали? Мисля, че аз я поисках.
— Да, ти пожела.
— Ето че помня нещо, което е било. Или са ми го казали. Не знам? Да идвам ли с теб? Или това е всичко, което искаше?
— Не ти ли се идва?
Премигна няколко пъти.
— Мислех — когато още не бях толкова добре, — че може би съм те познавал. Тогава не помнех абсолютно нищо. Радвах се, че идваш. Ти бе някой оттатък стената. И книгите… благодаря ти за книгите. Много им се зарадвах.
— Погледни ме.
Тали го погледна, съсредоточавайки се за миг — израз на внимание.
— Искам да дойдеш. Бих се радвал да дойдеш. Това е всичко.
— Къде каза, че ме водиш? Да се срещна със съпругата ти ли?
— Да се запознаеш с Елена. И да видиш Пел. От по-добрата й страна.
— Добре.
Погледът на Джош се задържа върху него. Реенето му, помисли той, бе защита, отстъпление. Гледането очи в очи бе израз на доверие. А за човек с пропуски в паметта доверието означаваше всичко.
— Аз те познавам — рече Деймън. — Четох досието ти в болницата. Знам за теб неща, които не знам за собствения си брат. Сметнах, че е по-добре да ти го кажа.
— Всички са го чели.
— Кои всички?
— Всички, които познавам. Лекарите… и всички останали в центъра.
Константин се опита да си го представи. Мисълта, че е възможно такова дълбоко ровене в нечий личен живот, никак не му хареса.
— Досието ще бъде изтрито.
— Като съзнанието ми. — По устните на Тали пробягна едва доловима, тъжна усмивка.
— Личността ти не е изцяло променена — каза Деймън. — Ясно ли ти е какво означава това?
— Знам само туй, което са ми казали.
Асансьорът спря бавно на първо зелено ниво. Вратите се отвориха пред един от най-оживените коридори на Пел. Други пътници искаха да влязат; Деймън хвана Тали за ръката и го преведе през тях. Няколко глави се обърнаха подире им — един странно изглеждащ чужденец или лицето на един Константин предизвикваха известно любопитство. Хората бъбреха без притеснение. Откъм голямата зала се носеше музика, тиха и приятна мелодия. В коридора имаше и неколцина от тамдолските работници, които се грижеха за отглежданите в него растения. Той и Тали се сляха с общия поток.
Коридорът водеше направо в голямата зала, потънала в мрак, като единствената светлина в нея идваше от стените й — огромни екрани с гледки към звездите, към видимия сърп на Тамдолу, към смекчения от филтрите блясък на слънцето, към доковете, погледнати от външни камери. Музиката бе лека, магия на електронни инструменти, камбани и понякога потрепването на контрабас, които се смесваха с разговорите край масите, разположени по средата на овалната зала. Екраните, които се издигаха от пода до високия таван, се променяха при безспирното въртене на Пел и от време на време картините преминаваха от един на друг от тях. Тъмни бяха само подът, дребните човешки фигури и масите.
— Куен и Константин — каза той на младата жена зад гишето край входа. Към тях веднага се приближи келнер, който ги отведе до запазените им места.
Тали обаче бе спрял. Деймън се обърна назад и го забеляза да оглежда екраните с широко отворени очи.